Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Когато се бе привел над лицето на Лизе и в тъмнината почна да целува устните й, той изведнъж видя нейните очи и чело, озарени от меко сияние, учуден погледна нагоре и видя как мракът се разведрява и светлината бързо се засилва. После, разбрал, се обърна — над дългата линия от тъмните гори изгряваше луната. Удивен, той гледаше бялата светлина да се разлива по челото и бузите на жената, по извитата светла шия и каза тихо и очаровано: „Колко си хубава!“
Лизе се усмихна като надарена, той я полуизправи, притегли я нежно към себе си и пак нежно отдръпна дрехата от шията й, помогна й да я свали и я разсъблече, докато раменете и гърдите й голи, заблестяха в хладната лунна светлина. С очи и устни той следваше нежната сянка, удивляваше се и я целуваше, тя стоеше притихнала със сведен поглед и тържествен израз на лицето, като че ли омагьосана и като че ли в този момент за първи път и тя самата откриваше красотата си като откровение.
7
И докато над полята повя хлад, а от час на час луната се издигаше по-нависоко, влюбените отдъхваха в леко озареното си ложе, увлечени в своята игра, заедно задрямваха и заспиваха, а събуждайки се, отново се обръщаха един към друг и взаимно се разпалваха, отново сплели тела, отново унасяни в сън. Подир последната прегръдка те лежаха уморени, Лизе се бе свила дълбоко в сеното и дишаше учестено, Голдмунд лежеше по гръб, неподвижно, дълго и неотклонно се взираше в бледото лунно небе; и у двамата се надигаше голяма тъга, от която бягаха в съня. Те спяха дълбоко и отчаяно, спяха жадни, като че ли заспиваха за последен път, като че ли бяха осъдени на вечно будуване и в този час предварително трябваше да изпият целия сън на света.
Когато се събуди, Голдмунд видя Лизе да се занимава със своите черни коси. Известно време я наблюдаваше объркан и едва полубуден.
— Ти вече си станала — каза той най-после.
Тя рязко се обърна към него, сякаш бе изплашена.
— Трябва да си тръгна сега — каза Лизе някак потисната и смутена. — Не исках да те будя.
— Е, да, но вече съм буден. Трябва ли да продължим пътя си? Нали сме бездомни?
— Аз, да — каза Лизе. — Но ти нали си живееш в манастира?
— Вече не принадлежа на манастира. Аз съм като тебе. Съвсем съм сам и нямам цел. Естествено ще тръгна с тебе.
Тя погледна встрани.
— Голдмунд, не можеш да дойдеш с мене. Трябва да се върна при мъжа си; той ще ме бие, защото не съм се прибрала през нощта. Ще кажа, че съм се объркала. Но естествено няма да ми повярва.
В този момент Голдмунд си спомни, че Нарцис му бе предрекъл и това. Следователно така стояха нещата. Той се изправи и подаде ръка.
— Сгреших — призна Голдмунд. — Мислех, че двамата ще продължим по-нататък и ще останем заедно. Но ти какво, действително ли искаше да ме оставиш сам и да си тръгнеш, без да се сбогуваш?
— Ах, мислех, че ще се разсърдиш и може би ще ме биеш. Че мъжът ми ме бие, е, да, така е, то си е редно. Но не искам да бъда ударена и от тебе.
Той задържа ръката й здраво.
— Лизе — каза Голдмунд, — няма да те бия, днес и никога. Не искаш ли по-добре да тръгнеш с мене, вместо да се връщаш при този мъж, който все пак те тормози?
Тя се оттегли бързо, за да освободи ръката си.
— Не, не, не! — извика с плачлив глас.
И тъй като явно усещаше, че сърцето й се стреми да се откъсне от него и че би предпочела ударите на другия пред неговите добри думи, отпусна ръката й, а Лизе се разплака. Но по същото време си и тръгна. Затича, закрила с ръце мокрите си очи. Голдмунд не каза нищо повече, гледаше подире й. Беше му жал за нея, докато я наблюдаваше как върви през окосената ливада, сякаш призована и привличана от някаква власт, неизвестна власт, над която трябваше да размисля. Беше му жал за нея, а малко жалост изпитваше и към себе си. Не бе имал щастие, изглежда, седеше тук сам и някак глупав, изоставен, зарязан. При това все още се чувстваше уморен и много жаден за сън, никога не бе бил толкова изтощен. И по-късно щеше да има време да се чувства нещастен. Вече заспиваше отново, събуди се едва когато издигналото се високо слънце го сгря.