Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Такива били намеренията. Но се получило друго и по мнението на голям брой критици резултатът бил пълно фиаско. Мъжката половина от екипа, датчанин по националност, изглежда, слънчасал горкият, защото, минавайки през някакво село взел, че се влюбил в млада китайка — погледите им случайно се срещнали, докато хапвали ориз от колективния казан или нещо подобно. Той в миг разбрал, че тази девойка е неговата съдба, и изоставил половинката си, зарязал пърформънса и се заселил там в очакване властите да му разрешат да се ожени за момичето. Злощастната му доскорошна възлюблена също зарязала проекта — качила се на самолета и се върнала в родния Хайделберг, където се заела с отговорната и доходоносна задача да дава разобличителни интервюта за бившия си партньор.
Тъкмо това развитие, този „провал“, аз бих нарекъл най-вълнуващата, най-проникновената художествена творба, създадена през втората половина на XX век, защото в крайна сметка кой би могъл да твърди, че тя е завършена, че това е окончателният й вид? Онова, което виждаме дотук — дезориентиране, дезертиране и дезинтеграция на първоначалния замисъл, — е несъмнено част от един по-голям и далеч по-жизнен творчески проект, от едно художествено произведение, което не само третира темите за непостоянството, случайността и сляпото опиянение, романтиката на изтока и така нататък, но фактически стопява границата между изкуството и живота, като радикално атакува концептуалната структура на традиционната естетика. В първоначалния замисъл на пешеходната експедиция е заложена идеята за героизма в най-баналната му форма, с цялата му смехотворна старомодна риторика, а преобразената творба действа с естествен, рушащ каноните замах — в нея откриваме патос, полет, елемент на изненада, широта на обхвата, загадъчен танц на светлосенки, без да й липсват елементи на най-модерното схващане за непреодолимата сила на случайността.
Това, естествено, ни връща на въпроса, който вие така вълнуващо и убедително повдигнахте преди малко: как човек научава за всичко това? При положение, че един непишещ писател, един нерисуващ художник, един мълчащ композитор е по принцип велик творец именно защото не е свел творчеството си до реализация, не бих могъл да отрека, че най-великата творба на този автор рискува да остане непризната, тъй като има опасност никой да не научи за съществуването й. Какво да се прави? Както знаете, теорията за гения е дело на Джорджо Вазари — изключително интелигентен човек с подчертан вкус към сплетните, чиито преценки са изненадващо точни. Вазари решил да илюстрира теорията си за гения с Микеланджело. Дотук нищо лошо. В разказите за враждебните взаимоотношения на гения с обкръжаващата го среда (за неподатливостта на материята, за трудния му характер и за тесногръдието на работодателите му) откриваме обаче един извънредно показателен пример. Пиеро де Медичи, син на далеч по-известния Лоренцо, след един обилен снеговалеж във Флоренция — град с доста своеобразен климат — поканил великия скулптор в дома си и го помолил да направи снежен човек. От разказите научаваме само, че снежният човек, който Микеланджело изваял, бил „много красив“, — но нима някой се съмнява в неговата ненадмината трансцендентна прелест, нима някой би оспорил статута му (по думите на друг автор) на „най-прекрасния снежен човек, известен на света“? Може би тъкмо тази творба на Буонароти — с най-кратък живот, с мимолетно, почти неуловимо веществено присъствие — има най-трайно въздействие върху нас, защото ни разкрива собствената ни преходност и темпорално ограничение, собственото ни заточение в отминаващия миг: накратко, бих казал (макар и с риск да скандализирам традиционно мислещите), че този снежен човек може спокойно да се смята за най-великата творба на Микеланджело.
Отговорът на въпроса „А откъде ще знаем за този шедьовър?“ е ясен: „Няма да знаем отникъде, ако не е свидетелството на Вазари.“ Ето че в случая биографът се оказва съмишленик, съучастник и сътворец — основният компонент в творческия процес, който предава произведението на поколенията, на неговата публика. Тъй че това е отговорът: знаем, защото някой ни е казал, защото има свидетел. Знаем, защото замисълът на твореца, неговият оброк да не наруши мълчанието, си остава ненакърнен, а същевременно посланието достига до нас в целостта си. С други думи, творбата съществува благодарение на свидетеля и качеството на този свидетел е определящ фактор, когато говорим за изкуство от най-висша класа — за творба, която съществува в перфектна, идеална, най-брилянтна форма, само в ума на твореца и неговия съучастник, свидетеля. Когато осъзнах това, изведнъж установих, че моето собствено творение, идеята за което ме осени в тази именно градина — творение, съществуващо единствено под формата на намерение, — се нуждае от съучастник, от апостол, от свидетел. Оттогава безуспешно търся този партньор, този спътник, този божи пратеник и ето че най-сетне имам чувството, при това, ако не се лъжа, то е споделено — факт, който моментално ликвидира нуждата от престорено безразличие и словесни игри, — че може би пред мен стои подходящият човек.