Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Моментът бе наситен с драматизъм. Съдбовните мигове в живота на човека най-често преминават под знака на напрегнато очакване да изпитаме подобаваща за случая емоция — емоция, която възприемаме като стандарт, като натрупан от поколенията опит. Но нима тази емоция — било възторг, покруса (еднакво измамни и приличащи си като две капки вода), любов, тъга или благодарност — не е фалшива? (Да вземем конкретно благодарността — никой досега не е сметнал за нужно да поясни, че такова нещо изобщо не съществува. Самото понятие благодарност ни представя чувство, чието наличие според етиката трябва да изискваме за целите на моралната алгебра, та да може тя да си стъкми уравненията — досущ както астрономите изчисляват наличието на невидими звездни маси, тъй наречените „черни дупки“, чрез взаимодействието им с други, видими обекти. Но в този случай „черната дупка“ е пълно отсъствие, а не наличие чрез отсъствието, защото в пространствата, където се смята, че се помещава „благодарността“, всъщност има само смесица от дълг, чувство за вина и най-вече негодувание. Нито едно действие в човешката история не е предприето от чувство на благодарност.) Фактът, че тези емоции са фалшиви, се отразява в съзнанието ни като усещане за вътрешна липса, усещане за това какво не чувстваме. Същевременно обаче съзнаваме, че то трябва да съществува там: знаем какъв вид емоция представлява и каква структурна форма има в пространството на съответния вид емоции, но не знаем съдържанието му — нямаме представа какво е самото чувство. Това именно несъответствие, тази празнота е причината, поради която в повечето мигове, преобръщащи съдбата ни, изпитваме разочарование от неосъществената емоция, сякаш в момента на драматичната кулминация сме били под наркоза. В конкретния случай обаче съзвучието в съзнанието на двама души прерасна в пълно единомислие, доби неимоверна мощ и моята събеседничка, попаднала под властта на неудържимото вълнение, реагира по възможно най-изразителен и трогателен начин — взе да се киска в шепа.
По време на този неконтролируем кикот, сам по себе си доказателство, че е изцяло подвластна на мига, тя изрече и думите, които окончателно я обвързаха с нашия вече общ проект. В едно отминало, по-деликатно и по-възвишено време навярно бих се изразил така: свещеният обет озари божествения алков на прелестните й устни и сиянието му затрептя, сякаш на дверите на храма се появи божия пратеница и заслиза по каменните стъпала към мен. Казано на днешен език: тя обеща. Тялото й все още се тресеше в последните пристъпи на кикота, прилични на финалните трусове след разрушително земетресение, когато с фриволността на изпаднала в транс танцьорка, с озадачаващото веселие на будист в съдбовен, мрачен миг тя изрече снизходително:
— Имаш думата ми.
Не е речено, че всички рецепти за агнешко непременно изискват месото да плува в кръвта на животното. (И това е добре, особено като вземем предвид, че някои хора категорично отказват да ядат месо, по което има и най-малката следа от кръв.) Съседката ми в Сент Йосташ — чийто навик ден през ден да се отбива в дома ми, за да ползва плувния басейн (естествено, преди да я сполети трагична съдба), издаваше завидно отсъствие на неудобство — винаги настояваше месото й да е „добре опечено“, тоест напълно пресушено, без капка от естествените му сокове, което ме подсеща за уместната забележка на един французин, случайно стигнала до ушите ми: „Защо въобще ще го ядеш, ако ще го ядеш така!“ (Репликата бе отправена към негов сънародник, който поръча месото си „Bien cuit“6.) Задушеното по ирландски на бедната Мери-Тереза, естествено, не пускаше кръв подобно на доста други месни ястия, за които продължителната топлинна обработка е решаваща, ако искаме да извлечем от месото съответните вкусови качества. Пример за това е рецептата за патица, разпространена в Северна Англия, при която обезкостената агнешка плешка с пълнеж се оформя така, че да заприлича на езерната обитателка, с чието име се перчи. Бих казал, че на фона на нашата безкомпромисно педантична и лишена от фантазия кухня това ястие демонстрира необуздан полет на въображението и с широкия си артистичен замах би могло да служи като пример за недотам изискано кулинарно творчество. (Представете си безупречно натъкмен висш църковен служител, да речем епископ, който се почесва по глезена и под крачола на панталона му, за всеобщ смут, се показва резедав чорап.) Други ястия, характерни с бавната обработка на месото, са djuredi — една от малкото забележителности в кухнята, която доскоро се наричаше югославска, — засищащото уелско cwl, ароматното гръцко arni ladorigani, обилно подправено с риган (подправка, играеща решаваща роля при приготвянето на пица, но твърде често използвана не на място), не особено вкусната румънска tokana, както и българската капама в двете й разновидности — пролетна (с лук и чесън) и есенна (с гъби). Все пак чудно защо много от въпросните ястия идват главно от страни, чиито традиционни кухни минават за малко примитивни, тъй да се каже. Тук причислявам и ислямската готварска традиция, представена във Великобритания от вече споменатите заведения за кебап, от арабските касапници — същински витрини на изобилието, — от ястия като inmos и tagine и от превъзходните специалитети на персийската кухня, която проявява невероятна изобретателност при употребата на кайсиите.
6
Bien cuit — добре опечено (фр.). — Б.пр.