С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Една кола мина покрай нас и наруши тишината. Тя направи крачка към къщата, но изведнъж се обърна, хвана ме за ръката и ме целуна невинно по бузата. Беше сестринска целувка, но устните й бяха меки като коприна и ароматът на тялото й ме завладя и остана в мен дълго след като се отдалечи от мен.
— Наистина беше прекрасен ден — промълви тя. — Мисля, че дълго няма да го забравя.
Пусна ме и изчезна като вятър.
Прибрах се и веднага си легнах, но дълго не можах да заспя. Мятах се из леглото и си припомнях различни случки от деня. Накрая достигнах до извода, че съм кръгъл глупак. Защо не й бях казал колко важен беше този ден и за мен? В този момент една падаща звезда пресече небосклона и остави зад себе си светеща следа. Щеше ми се да вярвам, че е добра поличба, макар да не бях сигурен за какво. Затворих очи и за стотен път отвърнах на целувката й, за стотен път съжалих, че не го бях направил наистина, и за стотен път се запитах: „Как можах да се влюбя в момиче, с което се познавам едва от вчера?“
5.
— Добро утро, татко — измърморих и, още сънен, се запрепъвах към кухнята. Утринното слънце беше толкова ярко, че трябваше да примижа, за да го фиксирам.
Татко беше до печката. Ароматът на пържен бекон събуди апетита ми.
— О… здрасти, Джон.
Проснах се на стола и разтърках очи.
— Знам, че е рано, но исках да те хвана, преди да излезеш.
— О… добре — кимна той. — Тогава ще добавя още малко бекон.
Изглеждаше почти развълнуван, въпреки че бях нарушил нормалния ход на деня му. Ето такива моменти ми даваха повод да си мисля, че все пак се радва на завръщането ми.
— Има ли кафе?
— Виж в каната.
Налях си и се върнах на масата. Вестникът стоеше там, все още сгънат, както беше купен.
Татко го четеше, докато закусваше, и аз знаех, че не бива да го докосвам, докато не го прегледа той. Държеше пръв да го прочете и винаги в точно определен ред. Прескачаше само спортните страници и обявите. Очаквах да ме попита как е минала вечерта ми, но той предпочете да се концентрира върху готвенето. Трябваше да се примиря и да оставя темата „Савана“ поне за известно време.
Чудех се дали и тя мисли за мен толкова много, колкото аз за нея. Надали и сега, когато бързаха да се съберат и да тръгнат за обекта.
И въпреки че не беше логично, от тази мисъл ме заболя.
— Как мина вечерта ти? — попитах, с надежда да прогоня Савана от ума си поне за малко.
Той продължи да бърка бекона, сякаш не ме бе чул.
— Татко?
— Да?
— Как мина вечерта ти?
— Какво да е минало?
— Вечерта ти, татко. Да се е случило нещо вълнуващо?
— Не — отвърна татко. — Нищо.
Усмихна ми се и сложи още няколко парчета в тигана. Беконът зацвърча и се сгърчи.
— Аз си прекарах страхотно — започнах сам. — Савана е много интересно момиче. Знаеш ли, вчера ме заведе на църква.
Надявах се споменаването на църквата да го заинтересова. Надявах се да ме попита. Представих си, че можем да проведем истински разговор, като тези, които предполагах, че водят другите бащи и синове. Въобразявах си, че мога да го разсмея и дори да го накарам и той да пусне някоя шега. Татко извади бекона от тигана, сипа малко олио и сложи предварително разбитите яйца.
— Искаш ли да препечем филийки?
— Разбира се — въздъхнах и се приготвих за дълга и мълчалива закуска.
През останалото време от деня сърфирах или поне се опитвах да го правя. През нощта океанът бе утихнал и малките вълни не успяха да ме развълнуват. Дори да се явеше някоя по-сериозна, тя се надигаше току до брега и веднага се разбиваше, просто не си струваше усилието. Можех да отида на Оук Айлънд или чак до Атлантик Бийч, а оттам до Шакълфорд, с надежда да намеря по-добро място, но просто не бях в настроение.
Останах там, където прекарах и предишните два дни. От това разстояние къщата изглеждаше напълно необитаема. Задната врата беше затворена, кърпите бяха изчезнали от парапета на терасата и нямаше никакво движение. Сигурно щяха да се върнат към четири или пет и аз реших, че дотогава трябва да съм изчезнал оттам. Нямаше защо да оставам, а и не исках Савана да си помисли, че съм някаква досадна лепка.
Тръгнах си към три и минах през „Лерой“. Барът беше по-мрачен и опушен отпреди и още с влизането си го намразих с нова сила. Винаги съм си мислел за него като за свърталище на алкохолици и доказателството беше пред очите ми — по масите седяха самотници на чаша „Тенеси“, с надеждата да забравят проблемите си. Лерой беше на бара и веднага ме разпозна. Без да пита, извади чаша и я напъни догоре с наливна.