С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Отдавна не си се мяркал — забеляза. — Бягаш от неприятности?
— Опитвам се — засмях се и огледах наоколо. — Местенцето ти е все така хубаво.
— Ами да. Това е за теб — бутна чашата към мен. — За добре дошъл. Ще хапнеш ли нещо?
— Не, благодаря.
Той забърса бара пред мен, метна кърпата на рамо и се премести да обслужи следващия клиент. Минута по-късно някой ме тупна по рамото.
— Джони! Какво правиш тук?
Обърнах се и зърнах физиономията на един от многото стари приятели, които бях започнал да презирам. Нищо не се бе променило. Гадно заведение, лоши приятели — изведнъж осъзнах, че винаги съм ненавиждал всичко това. Нямах представа защо съм дошъл, нито защо някога бях постоянен клиент тук, освен че ми беше на път и нямаше къде другаде да отида.
— Здрасти, Тоби — измърморих.
Дълъг и мършав, Тоби приседна до мен. По изцъкления поглед разбрах, че вече е здраво почерпен. Смърдеше, сякаш не бе виждал душ от дни, и ризата му беше лекьосана.
— Все още ли си играеш на Рамбо — преплете език той. — Като гледам, доста си тренирал, а?
— Така е — отвърнах, но не навлязох в подробности. — Ти какво правиш?
— Мотая се нагоре-надолу. Поне през последните седмици. Работих известно време в „Куик Стоп“, но собственикът излезе задник.
— Още ли живееш при родителите си?
— Разбира се — каза той и в гласа му се долови нотка на гордост. Отпи една дълга глътка от бутилката, която си носеше, и се вторачи в ръцете ми. — Само мускул си, братле. Тренирал ли си?
— Малко — отвърнах, сигурен, че не си спомня, че вече е питал.
— Направо си разбивач.
Не можах да се сетя какво да кажа. Тоби отпи още една глътка.
— Знаеш ли, довечера правим купон у Манди. Помниш Манди, нали?
Помнех я. Връзката ни продължи по-малко от седмица.
— Техните заминаха за Ню Йорк или там някъде. Ще падне голяма веселба. В момента зареждаме, за да сме в настроение за довечера. Ще дойдеш ли с нас?
Той посочи през рамо към четирите си приятелчета на една покрита с празни бирени бутилки маса. Познавах двама от тях от миналия си живот, но другите двама бяха нови.
— Не мога — казах. — Ще вечерям с татко. Но благодаря за поканата.
— Зарежи го баща ти. Казвам ти, не е за изпускане. Ким също ще дойде.
Друга жена от миналото и друго напомняне, което ме накара да потръпна вътрешно от погнуса. Не можех да понасям дори и мисълта за онова леке, което бях някога.
— Не мога — поклатих глава. Станах и оставих чашата пред себе си почти пълна. — Обещах му. Иначе ще ме изрита от къщи. Знаеш как е.
Той наистина знаеше как е и кимна с разбиране.
— Хайде тогава да се видим през уикенда? Решили сме да ходим с дъските към Окрахоук.
— Може — казах, сигурен, че няма да се случи.
— Баща ти не си е сменил телефонния номер, нали?
— Не — казах и тръгнах, отлично съзнавайки, че той няма да звънне и аз няма да се върна в „Лерой“.
На път за дома взех пържоли, салата и два картофа. Без кола си беше истинско мъчение да мъкна торбите и сърфа едновременно, но нямах нищо против. Правех го от години, а в момента обувките ми бяха далеч по-удобни от войнишките ботуши.
Щом влязох, хвърлих багажа и веднага извадих грила, дървените въглища и газта от гаража. Грилът беше прашен, явно не беше използван от години. Разположих се в задния двор, изчистих решетката от прахта, изплакнах я и я оставих да изсъхне. Влязох вкъщи, разгънах пържолите и сложих сол, черен пипер и чесън на прах. Увих картофите във фолио и ги бутнах във фурната, после изсипах салатата в една купа. През това време решетката изсъхна. Сложих въглищата, запалих ги и започнах да подреждам масата навън.
Татко се върна точно когато слагах месото на скарата.
— Здрасти, татко — извиках през рамо. — Приготвям вечеря.
— О… — сепна се той. Изглежда му трябваше време, за да свикне с мисълта, че днес няма да готви той.
— Добре — успя да каже накрая.
— Как искаш пържолата?
— Средно изпечена — отвърна, все още вцепенен, от вратата, която свързваше кухнята със задния двор.
— Като гледам, не си ползвал грила напоследък — обадих се аз. — А е трябвало. Няма нищо по-хубаво от пържола на грил. Вече ми текат лигите.
— Ще отида да се преоблека.
— Готов съм след десет минути.
Той отиде в стаята си, а аз влязох отново в кухнята. Извадих картофите, салатата и дресинга, взех маслото и соса за пържолите и сложих всичко на масата.
Чух, че стъклената врата се плъзга, и татко цъфна с две чаши мляко. Имаше вид на турист от презокеански кораб. Беше с къси панталони, черни чорапи, обувки за тенис и цветна риза с хавайски мотиви. Краката му бяха болезнено бели, сякаш не беше слагал къси панталони от години. Като се замисля, май наистина не го бях виждал в този вид.