Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Таргор направи гримаса.
— Тогава откъде знаеш, че иска да говори с мен? И как изглежда?
— Много просто, сър. Той каза „големият мъжага“ — моля за извинение, сър, — „онзи, облеченият в черно“. Е, както сам виждате, сър, вие сте най-едрият мъж тук и сте облечен в черно — така че съвпада. Сега разбирате…
Вдигнатата ръка го накара да млъкне.
— И…?
— И, сър? А, как изглежда. Е, това не мога да ви кажа точно, сър. Много е тъмно наистина, а и той носеше наметало с качулка. Вероятно е високоуважаван джентълмен, сигурен съм, но не мога да ви кажа как изглежда. Носи наметало с качулка. Благодаря ви, сър. Съжалявам, че ви обезпокоих.
Таргор се намръщи, когато съдържателят се разбърза назад, като припкаше неочаквано бързо за човек с неговите размери. Кой можеше да е отвън? Магьосникът Дрейра Джар? Говореше се, че обикаля инкогнито тази част на средните земи, и разбира се, че имаше сметки за разчистване с Таргор — само историята с кораба „Оникс“ беше достатъчна, за да ги направи вечни врагове, а тя беше просто последният им сблъсък. Или пък преследваният от духове конник Сейтлин, прокуденият принц на елфите? Макар да не беше заклет враг на Таргор, бледият елф положително щеше да търси начин да си го върне след случилото се по време на пътуването им през долината Митандор. Кой друг би могъл да търси воина в това забутано място? Някои местни главорези, които беше подразнил? Беше им устроил страхотен тупаник на кръстопътя и се съмняваше, че са се съвзели за нова схватка — дори и от засада.
Нямаше какво друго да направи, освен да отиде и да разбере. Докато се надигаше, кожените му панталони изскърцаха и клиентите в „Опашката на крилатия дракон“ съсредоточено заоглеждаха чашите си, но две от по-нахаканите момичета го опипаха с погледи, с нескрито възхищение, докато минаваше покрай тях. Той измъкна ефеса на жетваря, за да се увери, че лежи свободно в ножницата, и се отправи към вратата.
Луната висеше пълна и тлъста над конюшнята и сякаш беше намазала ниските покриви с масло. Таргор пусна вратата да се затръшне зад гърба му и застана, леко олюлявайки се като пиян, но ястребовите му очи заопипваха мрака с прецизност, която беше усвоил през хиляди подобни нощи — облени в лунна светлина, магии и кръв.
Някаква фигура се отдели от сянката на едно дърво и пристъпи напред. Пръстите на Таргор стиснаха дръжката на меча, докато се ослушваше и за най-незначителния шум, който би издал местоположението и на други нападатели.
— Таргор? — закачулената фигура спря на няколко крачки. — По дяволите, човече, да не си пиян?
Очите на наемника се присвиха.
— Питлит? Какво става с теб? Трябваше да се срещнем преди един час и то вътре.
— Нещо… нещо се случи. Забавиха ме. Ако бях влязъл вътре, щях да привлека прекалено много внимание.
Питлит се олюля, но не, защото се преструваше на пиян. С два скока Таргор се озова до него и хвана дребния мъж точно преди да рухне. Досега скривано от широката дреха, върху наметалото на Питлит се открои тъмно петно.
— Господи, какво ти се е случило?
Питлит се усмихна едва-едва.
— Някакви бандити на кръстовището — местни, струва ми се. Убих двама, но останалите четирима ми дойдоха твърде много.
Таргор изпсува.
— Вчера ги срещнах. Бяха цяла дузина. Изненадан съм, че толкова бързо са се хванали за работа.
— Човек трябва да си изкарва хляба — по един или друг начин — намигна Питлит. — Удариха ме тъкмо преди да се измъкна. Не мисля, че е смъртоносно, но, за Бога, боли!
— Влизай тогава. Ще се погрижим за това. Имаме и друга работа да вършим тази пълнолунна нощ и искам да си до мен — а след това ще направим една магия, ти и аз.
Питлит отново се намръщи, докато Таргор го изправяше на крака.
— Магия ли?
— Да. Ще се върнем на онова кръстовище и от четирима няма да остане нито един.
Оказа се, че раната на Питлит беше доста дълга и кървяща, но не беше дълбока. След като я превързаха и дребосъкът пресуши няколко чаши укрепващо вино, за да навакса изгубената кръв, той обяви, че е готов да потегли. Тъй като тежката физическа работа за планирания нощен бизнес беше задължение на Таргор, наемникът взе крадеца със себе си на доверие. Докато Луната все още се изкачваше в небето, те напуснаха „Опашката на крилатия дракон“ и простоватите клиенти.
Долината Силнор представляваше дълга тясна цепнатина, която лъкатушеше сред Планината на котешкия гръбнак. Докато той и Питлит пришпорваха конете си по тясната планинска пътека, Таргор си мислеше, че котката наистина трябва да е била недохранвана, за да има толкова кокалест и изпъкнал гръбнак.
Тук, на високото, нямаше и следа от мъждукащия живот в долината, която оставиха зад гърба си. Обграждаше ги потискащо гъста и глуха гора: да не беше ярката лунна светлина, мина му през ума, на човек би могло да му се стори, че е на дъното на кладенец. Беше попадал и в по-ужасни места, но малко от тях бяха толкова мрачни и отблъскващи.