Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Но… се събудих. Не знам защо. Стивън не беше в стаята. Помислих, че е отишъл до тоалетната или нещо такова, но той не се връщаше. Сякаш усетих някаква странна миризма и се уплаших да не сме оставили микровълновата включена или нещо такова… Затова излязох… — гласът му секна. Той преглътна. — Лежеше там…
По незаключената врата се почука и тя зейна. Две униформени медицински лица нахлуха вътре като щурмоваци и грабнаха Стивън от нея. Нямаше желание да го остави в ръцете на тези непознати, независимо че тя ги беше повикала; освободи се от част от напрежението и страха си, като им заяви какво мисли за мудната им реакция. Не й обърнаха внимание, а светкавично се заеха да проверяват признаците му на живот. Стремителността, с която се заеха с рутинната проверка, поспадна, след като установиха онова, което Рени вече знаеше: Стивън беше жив, но в безсъзнание и нямаше никакви следи за причината за състоянието му.
— Ще го откараме в болницата — каза единият.
На Рени й се стори, че го каза така, сякаш й прави услуга.
— Ще дойда с вас.
Не искаше да остави Еди и сестрите му сами — Бог знае кога щеше да се появи безполезната им майка, — затова извика друго такси и набързо написа бележка къде отиват. Тъй като в местната таксиметрова компания не познаваха баща й, можеше да използва кредитната карта.
Докато медицинските лица товареха носилката със Стивън в белия фургон, тя стисна малката, неподвижна ръка на брат си и се наведе да го целуне по бузата. Все още беше топла, което я успокои, но очите му под клепачите се бяха извъртели като на обесения, който беше видяла на един урок по история. На слабата улична светлина успя да види само две сиви цепнатини — екрани, които даваха равен сигнал.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
БЛЕСТЯЩОТО МИНАЛО
МРЕЖА/ИЗКУСТВА: Започва ретроспективата на Т. Т. Йенсен.
(Картина: „Лепкава метална отломка“ от Йенсен.)
Диктор: …Основани на образи от автомобилни преследвания от филми от XX век, инсценираните „внезапни скулптурни актове“ на живеещия в Сан Франциско художник беглец Тиламук Тайлърд Йенсен разчитат на присъствието на неволни участници, като в случая с тази легендарна тройна катастрофа, заради която властите все още издирват саможивеца Йенсен…
Таргор отпиваше от медовината си на малки глътки. Някои от постоянните клиенти на кръчмата го оглеждаха внимателно, когато мислеха, че не ги наблюдава, но бързо извръщаха глави, щом вдигнеше очи към тях. Облечен от главата до петите в черна кожа, с огърлица от остри като бръсначи зъби на мург върху гърдите, той не приличаше на човек, когото биха имали желание да засегнат, дори и неволно.
И бяха абсолютно прави. Таргор беше не само наемник, прочут из средните земи с невъздържания си нрав и още по-невъздържаното си острие, но и в момента се намираше в по-отвратително настроение от обикновено. Беше му отнело много време да открие „Опашката на крилатия дракон“, а човекът, с когото бе дошъл да се срещне, трябваше да е пристигнал при смяната на последната стража — т.е. преди доста време. Беше принуден да седи и да чака — а както нравът му, така и покритият с руни широк меч жетвар, бяха твърде едри за тясната кръчмица. Отгоре на всичко медовината беше разредена и кисела.
Беше се загледал в бледите белези на обратната страна на широкия си юмрук, когато някой зад него вдигна шум. Пръстите на другата му ръка се стегнаха около обвития с кожа ефес на жетваря, докато извръщаше глава, за да прониже изнервения съдържател с острия си, смразяващо син поглед.
— Простете, сър — заекна мъжът.
Беше едър, но дебел. Таргор прецени, че няма да има нужда от меча, дори мъжът да прибегне до насилие — което изпъкналите му очи и пребледнели страни не подсказваха, — и въпросително повдигна вежди: не обичаше да си хаби приказките.
— Медовината харесва ли ви? — попита съдържателят. — Местна е. Тук я произвеждаме, в долината Силнор.
— Конска пикня. И по-добре да не го видя този кон. Мъжът се засмя пронизително. И нервно.
— Не, разбира се, че не, разбира се, че не. — Смехът му увисна в истеричен кикот, когато мерна жетваря в дългата му черна ножница. — Работата, сър, работата, сър, е…, че има човек отвън. Казва, че иска да говори с вас.
— С мен? Каза ти името ми, така ли?
— Не, сър! Не! Защо, аз изобщо не знам името ви. Нямам ни най-малка представа как ви е името и нямам желание да го науча — спря да си поеме дъх той. — Макар да съм сигурен, че е високоуважавано и благозвучно име, сър.