Луната е наставница сурова

— Уф… в тоя въпрос има уловка.

— Това е ключовият въпрос, мила ми Уайоминг. Радикален проблем, водещ направо към основите на цялото противоречие в управлението. Всеки, отговорил честно и признаващ всички последствия от отговора си, знае каква е позицията му — и за какво би умрял.

Уайо се намръщи.

— Безнравствено за отделен член на тази група… — повтори тя. — Професоре… а какви са твоите политически принципи?

— Мога ли първо аз да попитам за твоите? Ако си способна да ги изразиш?

— Естествено, че съм способна! От Петия интернационал съм, както повечето хора в организацията. Но не гоним никого, който не споделя възгледите ни, това е обединен фронт. Имаме и комунисти и привърженици на Четвъртия, имаме ерудити от разни тайни общества, защитници на единния данък и каквито още можеш да се сетиш. Обаче аз не съм марксистка. Ние от Петия се ръководим от практична програма: частното — където си му е мястото, общественото — където е необходимо, и признаваме, че правилата се променят според обстоятелствата. Никакви доктрини.

— А смъртното наказание?

— За какво?

— Да, речем, за измяна. Срещу Луната, след като я освободите.

— Каква измяна? Без да знам конкретната ситуация, не бих могла да реша.

— Нито пък аз, мила ми Уайоминг. Но вярвам, че в някои случаи смъртното наказание е необходимост… с едно уточнение. Е, не бих се обърнал към властите — ще съдя, ще осъдя и сам ще изпълня присъдата, поемайки изцяло отговорността.

— Ама, професоре, какви са все пак политическите ти убеждения?

— Аз съм рационален анархист.

— Такава порода не познавам. Анархисти индивидуалисти, анархокомунисти, християнски анархисти, философстващи анархисти, синдикалисти, либертарианци — тези ги знам. Но това какво е? Рандит ли си?

— Бих могъл да се спогодя с рандит. Рационалният анархист смята, че понятия като „държава“, „общество“ и „управление“ не съществуват по друг начин освен в материалната си проява чрез действията на отговорни пред себе си индивиди. Той вярва, че е невъзможно да прехвърляш вината, за споделяш вината, да разпределяш вината… защото тя, угризенията и отговорността са неща, които се срещат само вътре в човеците и никъде на друго място. Но понеже е рационален, анархистът знае, че не всички индивиди са съгласни с преценките му. Затова се старае да живее съвършено в един несъвършен свят и, разбира се, че усилията му няма да постигнат хармонията, обаче не се смущава от мисълта за собствения си неуспех.

— Чуйте, чуйте! — казах. — „Няма да постигнат хармонията.“ Към това цял живот се стремя.

— И то доста успешно — отбеляза Уайо. — Професоре, думите ти звучат добре, но в тях напипвам нещо хлъзгаво. Твърде много власт се съсредоточава в ръцете на индивида. Ти сигурно не би искал… ами да вземем термоядрените ракети като пример… не би искал да ги контролира един-единствен безотговорен човек?

— Смятам, че отделната личност не е безотговорна. Винаги. Ако наистина има водородни бомби — както си е, — все някой трябва да ги контролира. От морална гледна точка такова нещо като държава не съществува. Само хора. Индивиди. Всеки е отговорен за собствените си постъпки.