Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Мани — обади се Уайо, — имаш ли още излишни пари? Мнението ми за „Фили“ е доста добро.
Огледах я цялата:
— Какво точно смяташ да заложиш?
— Върви по дяволите! Изнасилвач!
— Проф, както аз схващам нещата, няма обстоятелства, при които държавата е в правото си да постави своето благополучие над моето.
— О’кей. Значи имаме с какво да започнем.
— Мани — намеси се красавицата, — това е твърде егоцентрична преценка.
— Аз пък съм си твърде егоцентрична личност.
— Ох, глупости! А кой ме спаси? Мен, една непозната? И дори не опита да се възползва… Професоре, само си правех майтап. Мани е образецът за рицар.
— Sans peur et sans reproche24. Знам, нали го познавам от години. Което не противоречи на изказаното от него мнение.
— Ами, противоречи и още как! Не спрямо сегашното положение, а спрямо идеала, към който се стремим, Мани, държавата — това е Луната. Макар в момента да й липсва независимост и всички ние да имаме други пространства. Но аз съм част от лунната държава, както е и твоето семейство. Би ли умрял за семейството си?
— Няма връзка между двете.
— Напротив! Точно тук е същината.
— Нет. Познавам си фамилията, отдавна ме приеха.
— Скъпа госпожице, налага се да защитя Мануел. Преценката му е правилна, въпреки че вероятно не е в състояние да я формулира. Мога ли да попитам следното: при какви обстоятелства е нравствено една група да направи онова, което е безнравствено за отделен член на тази група?
— Уф… в тоя въпрос има уловка.
— Това е ключовият въпрос, мила ми Уайоминг. Радикален проблем, водещ направо към основите на цялото противоречие в управлението. Всеки, отговорил честно и признаващ всички последствия от отговора си, знае каква е позицията му — и за какво би умрял.
Уайо се намръщи.
— Безнравствено за отделен член на тази група… — повтори тя. — Професоре… а какви са твоите политически принципи?
— Мога ли първо аз да попитам за твоите? Ако си способна да ги изразиш?
— Естествено, че съм способна! От Петия интернационал съм, както повечето хора в организацията. Но не гоним никого, който не споделя възгледите ни, това е обединен фронт. Имаме и комунисти и привърженици на Четвъртия, имаме ерудити от разни тайни общества, защитници на единния данък и каквито още можеш да се сетиш. Обаче аз не съм марксистка. Ние от Петия се ръководим от практична програма: частното — където си му е мястото, общественото — където е необходимо, и признаваме, че правилата се променят според обстоятелствата. Никакви доктрини.
— А смъртното наказание?
— За какво?
— Да, речем, за измяна. Срещу Луната, след като я освободите.
— Каква измяна? Без да знам конкретната ситуация, не бих могла да реша.
— Нито пък аз, мила ми Уайоминг. Но вярвам, че в някои случаи смъртното наказание е необходимост… с едно уточнение. Е, не бих се обърнал към властите — ще съдя, ще осъдя и сам ще изпълня присъдата, поемайки изцяло отговорността.
— Ама, професоре, какви са все пак политическите ти убеждения?
— Аз съм рационален анархист.
— Такава порода не познавам. Анархисти индивидуалисти, анархокомунисти, християнски анархисти, философстващи анархисти, синдикалисти, либертарианци — тези ги знам. Но това какво е? Рандит ли си?
— Бих могъл да се спогодя с рандит. Рационалният анархист смята, че понятия като „държава“, „общество“ и „управление“ не съществуват по друг начин освен в материалната си проява чрез действията на отговорни пред себе си индивиди. Той вярва, че е невъзможно да прехвърляш вината, за споделяш вината, да разпределяш вината… защото тя, угризенията и отговорността са неща, които се срещат само вътре в човеците и никъде на друго място. Но понеже е рационален, анархистът знае, че не всички индивиди са съгласни с преценките му. Затова се старае да живее съвършено в един несъвършен свят и, разбира се, че усилията му няма да постигнат хармонията, обаче не се смущава от мисълта за собствения си неуспех.
— Чуйте, чуйте! — казах. — „Няма да постигнат хармонията.“ Към това цял живот се стремя.
— И то доста успешно — отбеляза Уайо. — Професоре, думите ти звучат добре, но в тях напипвам нещо хлъзгаво. Твърде много власт се съсредоточава в ръцете на индивида. Ти сигурно не би искал… ами да вземем термоядрените ракети като пример… не би искал да ги контролира един-единствен безотговорен човек?
— Смятам, че отделната личност не е безотговорна. Винаги. Ако наистина има водородни бомби — както си е, — все някой трябва да ги контролира. От морална гледна точка такова нещо като държава не съществува. Само хора. Индивиди. Всеки е отговорен за собствените си постъпки.
24
Безстрашен и безупречен (фр.). — Б.пр.