Изменящата се земя [bg]

— Много е вероятно да си права. Но ще ми е приятно да опитам, ако това ще го завлече заедно с мен.

— Често съм чувала да се говори, че омразата е саморазрушителна. Сега вече вярвам в това.

— Харесва ми да мисля, че ако успея, ще е добре за още много други, освен за мене.

— Но и да не беше така, пак би опитал, нали?

— Да.

— Разбирам.

Стормбърд забави ход, когато наближиха брега.

— Блек трябваше да ми помогне в това отношение. Срещнах го в Ада. Но дори и без него знам, че сега Джелерак е по-слаб от когато и да било. Освен това притежавам оръжия, които смятам, че са напълно достатъчни за задачата ми.

Стормбърд издаде продължителен цвилещ звук и спря, задъхвайки се.

— Той е на края на силите си — каза Арлата, като слезе от коня. — Да го отведем до брега.

— Добре — отвърна Дилвиш, като прехвърли крак и слезе долу. — Трябва да бъде изтрит, ето, вземи наметалото ми. Бихме могли да си починем за малко…

Цвиленето продължи. Сега конят сякаш се съпротивляваше, от устата му излизаше пяна.

— Аз…

Дилвиш затъна в калта. Опита се да се изтръгне, но не успя.

— Е, не! Да стигна чак дотук… — изхълца Арлата, поглеждайки напред, където яркото слънце грееше над чистия пясъчен бряг, където тревите се полюшваха, а ивици сини и червени цветя потрепваха в полето.

Тя склони глава и Дилвиш дочу ридание.

— Не е честно — промълви отчаяно.

Дилвиш се напрегна, наведе се напред, обгърна я с ръце.

— Какво правиш?

Той се повлече, напрегна се да стане. Бавно започна да се надига. Водата около тях помътня. По повърхността й се пукаха мехури. Тя се издигна нагоре, докато Дилвиш потъваше.

— Хвани се за Стормбърд — каза той, като изви тяло. — Качи се на него.

Арлата протегна ръце, сграбчи гривата на коня с лявата си ръка и прехвърли дясната през гърба му. Все още затъвайки, Дилвиш я бутна, издигна я нагоре и напред. Девойката се прехвърли през гърба на коня, преметна калния си, мокър крак и се изправи.

— Почини си. Събери малко сили — каза Дилвиш, — после плувай към брега.

— Арлата заговори на Стормбърд и го погали. Треперенето му престана. Успокои се. Тя се наведе настрани и протегна ръка към Дилвиш. Разстоянието между тях бе прекалено голямо.

— Няма смисъл — каза той. — Няма да ми помогнеш по този начин. Но щом стигнеш брега, ще видиш няколко дървета отляво… Използвай меча си, за да отрежеш дълъг клон. Донеси го.

— Добре — каза тя и разкопча наметалото си. Спря се и го огледа. — Ако хванеш единия край, може да успея да те изтегля.

— Или пък аз ще те дръпна обратно. Не, Опитай от брега. Като че ли ставам по-стабилен.

— Почакай… Ами ако нарежа наметалото си и вържа ивиците? Би могъл да се хванеш за единия край и да го завържеш под мишниците си. Ще доплувам до брега с другия му край и ще се опитам да те издърпам веднага, щом намеря опора.

Дилвиш бавно кимна.

— Може и да стане.

Тя извади меча си и започна да реже на ивици широкото наметало.

— Сега се сетих, че съм чувала за теб — каза тя, докато работеше — като за някой, живял много отдавна. Странно е — сега те виждам тук и научавам, че си бил влюбен в баба ми.