Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

23

Мразя да карам колело нощно време, но исках да съм сигурен, че никой не ме следи.

Освен това се нуждаех от време да помисля какво точно ще разкажа на приятеля си детектив. Нещо от сорта на: помощ! Спаси Рой! Върни го на работа! Разреши загадката със Звяра.

За малко да завия по обратния път.

Представях си как Кръмли сумти и се налива с бира, докато аз му разправям тези небивалици, без да изложа нито един ясен, необорим факт.

Оставих велосипеда пред къщичката му сред храсталака на миля от океана. Минах край люляковото дърво и тръгнах по пътека, добре наторена от окапите.

Вдигнах ръка да почукам, но вратата се отвори сама.

От мрака изплува юмрук, стиснал халба пенлива бира. Не можех да видя човека, който я държи. Грабнах халбата. Ръката изчезна. Чух шума на отдалечаващи се стъпки.

Отпих три глътки за кураж.

Къщата бе празна.

Но не и градината.

Елмо Кръмли седеше под едно дърво, нахлупил тропически шлем. Ръката му, загоряла от слънцето, държеше халба бира. Той я гледаше и кротко си пиеше.

До лакътя му имаше телефон. Кръмли ме изгледа уморено и набра някакъв номер.

Отговориха му. Кръмли каза:

— Пак мигрена. Искам болничен. Ще се видим след три дни. О’кей? Чао — и затвори.

— Предполагам, че мигрената съм аз.

— Всяко твое идване… седемдесет и два часа отпуска.

Кимна ми да седна. Застана до клоните на любимата си джунгла, където слоновете тръбяха, а невидимите, гигантски земни пчели, колибри и фламинга изчезваха дълго преди еколозите да са го оповестили.

— Къде се загуби, по дяволите?

— Ожених се — казах аз.

Кръмли помисли, изсумтя, направи няколко крачки, сложи ръка на рамото ми и ме целуна по челото.

— Прието!

Разсмя се и отиде за каса бира.

— Слушай, синко — каза той накрая, — старият ти баща тъгуваше за теб. Но младеж в постелята няма уши. Древна японска поговорка. Знаех си, че ще дойдеш някой ден.

— Ще ми простиш ли? — попитах аз разчувстван.

— Приятелите не прощават, а забравят. Пийни една глътка. Бива ли си я Пег като съпруга?

— Женени сме от година и вече се караме за пари — изчервих се аз. — Все се сърди. Но студиото ми вдигна заплатата — сто и петдесет на седмица.

— По дяволите! Това е с десет долара повече, отколкото изкарвам аз!

— Но е само за шест седмици. Скоро пак ще пиша за „Дайм Мистъри“.

— Но пишеш хубаво. Аз следя, нищо, че не поддържаме връзка…

— Получи ли картичката ми за Деня на бащата7?

Той наклони глава и се усмихна щастливо:

— Да бе, наистина я получих — изправи се. — Но май не си дошъл тук от чувство за синовен дълг?

— Около мен умират хора, Кръмли.

— О, пак ли! — извика той.

— Е, почти умират. Или пък излизат от гробовете си. Не като живи хора, а като кукли от папиемаше.

— Задръж! — Кръмли се втурна към къщата и дотърча с бутилка джин в ръка. Колкото по-бързо говорех, толкова повече джин наливаше в бирата си. Включи системата за напояване и записа от гласовете на най-различни кенийски животни и птици. Най-сетне завърших разказа си за всичко, което се бе случило от празника на Вси светии до този момент. Замълчах.