Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

Вратата на кабината широко се отвори.

— Дърпахте я навътре! — каза шофьорът.

Изсмях се налудничаво и го оставих да ме изведе.

— Забравихте си нещо.

Подаде ми кутията, паднала на земята.

ШЕПОТ-ПОЧУКВАНЕ-ШУМОЛЕНЕ.

— О, да — казах аз. — НЕГО го забравих.

През целия път обратно лежах на задната седалка. Когато стигнахме до първия ъгъл на улицата, шофьорът попита:

— Накъде да карам?

— Наляво — казах аз и захапах опакото на ръката си. Шофьорът погледна към огледалото за обратно виждане.

— Изглеждате ужасно. Да не ви се гади?

Поклатих глава.

— Починал ли я някой?

— Да.

— Сега сме на „Уестърн Авеню“. Накъде да карам?

— На юг — към апартамента на Рой на Петдесет и пета улица. А после? Няма ли веднага щом вляза да усетя миризмата от одеколона на доктора? Няма ли чистачите му да се трудят по тъмния коридор, понесли най-различни неща, и да ме изхвърлят като ненужна мебел?

Потреперих и се почудих дали някога ще порасна. Вслушах се в себе си и чух:

Звукът от трошене на стъкло.

Родителите ми бяха отдавна починали, но тяхната смърт изглеждаше лесна.

А Рой? Никога не бих могъл да си представя ужаса и въртопа от мъка, който го е завлякъл.

Сега ме беше страх да се върна в студиото. Всички тези архитектурни имитации на най-различни страни заплашваха да ме смажат. Във всяка южна плантация и всеки илинойски таван си представях строшени огледала и побъркани роднини, а във всеки килер — по един обесен приятел.

Подаръкът, кутията с тяло от папиемаше, стоеше на пода на таксито.

ШУМОЛЕНЕ-ПОЧУКВАНЕ-ШЕПОТ.

Нещо се пръсна в мен.

— Хей, обърнете! — извиках аз. — Към океана. Към морето.

Когато Кръмли отвори вратата, ме погледна изпитателно и отиде до телефона.

— Нека бъде болничен за пет дни — каза той.

Върна се с пълна чаша водка и ме намери седнал в градината. Вдишвах дълбоко соления въздух и се опитвах да видя звездите, но навсякъде бе плъзнала мъгла. Той погледна кутията в скута ми, хвана ръката ми, постави в нея водката и я насочи към устата ми.

— Изпий го — тихо каза той, — а после лягай. Ще говорим утре. Какво е това?

— Скрий го. Ако някой знае, че е тук, може да ни очистят и двамата.

— Но какво е то?

— Ами смърт, предполагам.

Кръмли взе кутията, която прошумоля и се раздвижи. Отвори я и погледна вътре. Странното нещо от папиемаше се опули срещу него.

— Значи това е предишният шеф на Максимус, а?

— Да.

Той разгледа внимателно лицето и поклати глава:

— Наистина е смърт. Прав си.

Затвори капака. Нещото вътре прошумоля и пошепна дума, подобна на „сънища“.

Не! — помислих си аз. Не ме ПРЕДИЗВИКВАЙ!