Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

— Не е ли?

— Не, по дяволите — гласът му стана по-нежен. — Глупости, разбира се, че е, но по-добре да не ровехме в тези лайна.

Вдигна глава и присви очи към изгряващата луна.

— Ей, синко, ти наистина събуди любопитството ми. Мирише на изнудване!

— Изнудване?!

— Ами кой би си правил иначе труда да пише бележки, да провокира разни наивници като вас двамата, да закрепя трупове върху стълби и да ви внушава да възпроизведете онова същество? Нали трябва да се води от някаква цел? Каква полза от страха, ако не ти носи пари? Сигурно има и други такива писма и бележки.

— Не са ми попадали.

— Да, но ти си оръдие, средство да разбуниш духовете. Не си разгласил. Следователно някой друг се е разприказвал. Сигурен съм, че тази вечер някъде ще бъде получена бележка с текст: „Двеста хиляди в небелязани петдесетарки ще те отърват от възкръснали мъртъвци по стените.“ Та… кажи за студиото.

— Максимус? Най-преуспяващото студио в историята на киното. Печалбата им от „Върайъти“ миналия месец бе колосална. Четирийсет милиона. Чисти. Никой не може да се мери с тях.

— Цифрите ИСТИНСКИ ли са?

— И да ги намалиш с пет милиона, пак ще имаш едно баснословно богато студио.

— А напоследък имали ли са по-значими проблеми? Недоволства, интриги, неприятности? Чувал ли си за други уволнения или откази от филми?

— Не, всичко бе мирно и тихо.

— Значи това е. Печалбата! Всичко върви по мед и масло и изведнъж нещо се случва. Хората се изплашват. Закачат ли мъртвец на стената, могат да наредят до него и останалите. Търсят къде е заровена причината — Кръмли се изсмя. — Заровена е думата. Арбътнот? Мислиш ли, че някой може да е надушил никому незнайна мръсотия и сега да заплашва, че ще я разгласи?

— Но оттогава са минали двайсет години. Нима е възможно да е нещо толкова важно, че да погуби студиото, ако се разкрие?

— Ако напипаме следа, ще знаем това. Лошото е, че не си падам много по игрите на криеница. Арбътнот беше ли чист, когато бе жив?

— Ами да го сравним с другите шефове на студиото. Беше ерген, имаше приятелки, но това е нормално за неженен мъж. Бяха все разни ездачки от Санта Барбара. Като от оня филм — „Градчета и селца“. Хубави, весели. Взимаха си душ по два пъти на ден. Нищо нередно.

Кръмли пак въздъхна, като да са му раздали лоши карти и да му се иска да прекрати играта.

— Ами оная катастрофа на Арбътнот? Злополука ли беше?

— Видях снимките по вестниците.

— Снимки! — Кръмли се загледа в изкуствената си джунгла. — А ако не е било злополука? Ако е било убийство? Или ако първо са се напили до смърт, а после са намерили смъртта си?

— Връщали са се от голямо запиване в студиото. Така пишеше по вестниците.

— Хайде да подредим нещата — размисли се Кръмли. — Голяма клечка от студиото с богатството на Крез се напива като свиня, допира се плътно до колата на Слоун, рикошира от нея и всички се удрят в телеграфния стълб. Не е това, което би искал да прочетеш на първа страница във вестника. Фондовата борса потъва. Инвеститорите изчезват. Филмите спират. Героят пада от пиедестала си и така нататък и така нататък. Затова покриват цялата работа. Но по-късно някой, който е очевидец или е попаднал на истинските факти едва тази година, заплашва, че ще представи много по-убедителни неща от снимките и следите на гумите. Възможно е и друго…