Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Като Джейни.
Точно като Джейни.
Той затвори очи и се понесе върху вълните на болката, която го раздираше. Неочаквано от мътилката на агонията изплува прекрасно видение - образът на Мариса такава, каквато я бе видял за първи път. Картината беше толкова ярка, че той почти усети мириса на океан, който се излъчваше от нея, и я видя такава, каквато бе през онази вечер - ефирната жълта рокля, с която бе облечена... начина, по който косата падаше по раменете й... лимоненожълтата стая, в която се бяха срещнали.
За него тя беше жената, която не можеше да забрави, която не бе имал и никога нямаше да има, но която въпреки това бе докоснала най-съкровената му същност.
Господи, толкова беше уморен.
Той отвори очи и преди да осъзнае какво прави, посегна към ръката си, махна прозрачната лепенка и извади иглата от вената си. Оказа се по-лесно, отколкото предполагаше, но пък болката в цялото му тяло беше толкова свирепа, че убождането от една игла беше като капка в морето.
Ако му беше останала поне мъничко сила, щеше да потърси по-сигурен начин да сложи край на живота си, но сега се налагаше да разчита единствено на времето, защото не разполагаше с нищо друго. А като се имаше предвид колко ужасно се чувстваше, със сигурност нямаше да продължи дълго. Почти можеше да усети как органите му спират.
Бъч затвори очи и се откъсна от всичко, което го заобикаляше. Сякаш от много далеч чу как машинариите над леглото му започнаха да пищят. Боец по природа, той се изненада от това, колко лесно се беше предал, после умората го заля като приливна вълна. Инстинктивно разбра, че това не е изтощението на съня, а забравата на смъртта, и беше щастлив, че е дошла толкова бързо.
Откъсвайки се от всичко земно, той се видя в началото на дълъг, ослепително ярък коридор. В другия му край имаше врата, пред която стоеше Мариса. С усмивка на уста, тя отвори вратата, разкривайки бяла стая, обляна в светлина.
Изведнъж усети как на душата му олеква и като си пое дълбоко дъх, той тръгна напред. Искаше му се да вярва, че отива в рая въпреки всички лоши неща, които беше сторил през живота си, така че присъствието й тук бе съвсем логично.
Не би било истински рай без нея.
ВИШЪС СТОЕШЕ НАСРЕД ПАРКИНГА НА БОЛНИЦАТА И ГЛЕДАШЕ как Рейдж и Фюри се отдалечават в черния мерцедес. Отиваха да приберат телефона на Бъч от уличката зад „Скриймърс", след това щяха да вземат колата му от паркинга на „Зироу Сам" и да се върнат у дома.
От само себе си се разбираше, че Ви е приключил с патрулирането за тази нощ. Все още усещаше в тялото си отпечатъка от злото, до което се беше докоснал, и то го караше да се чувства слаб. Но далеч по-пагубни бяха последиците от онова, което бяха сторили на Бъч. Нещо се бе прекършило у Вишъс, когато го видя смазан, на крачка от смъртта. Струваше му се, че някаква важна част от него се беше повредила, вратата към най-съкровената му същност зееше отворена и той малко по малко губеше себе си.
Всъщност чувстваше се така от известно време - откакто виденията му бяха престанали. Но тази нощ на ужасите беше направила всичко още по-непоносимо.
Уединение. Имаше нужда от уединение, но му призляваше дори при мисълта да се върне в Дупката. Тишината там, празният диван, на който Бъч обикновено седеше, мъчителното усещане, че нещо липсва, щяха да бъдат нетърпими.
Така че той отиде в своето убежище. Приемайки физическия си облик високо във въздуха, той се материализира на терасата на своя апартамент на трийсетия етаж в „Комодор". Пронизващият вятър му подейства добре - имаше нужда да усети нещо друго освен празнотата, която се бе настанила в гърдите му.
Отиде до ръба на терасата, облегна се на парапета и зарея поглед към улиците далеч под себе си. Минаваха коли. Хора влизаха във фоайето на хотела. Някакъв човек пъхна ръка през прозореца на едно такси и плати на шофьора. Нормално. Всичко бе така нормално...
А в същото време тук горе той умираше.
Бъч нямаше да оцелее. Частица от Омега беше проникнала в него - това бе единственото обяснение на случилото си. И макар че злото беше извадено от тялото му, заразата беше повече от смъртоносна и вредата вече бе нанесена.
Ви потърка лицето си. Какво, по дяволите, щеше да прави без нахакания кучи син, който не си мереше приказките и непрекъснато се наливаше с уиски? Коравото копеле някак си успяваше да притъпи ръбовете на живота, може би, защото беше като шкурка, която изглаждаше грапавините с неотстъпчивата си безцеремонност.