Разрушителят на светове
- Автор: Диксон Гордон Руперт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разрушителят на светове». Краткое содержание книги:
— А, разбрах — отвърна Блейс. — Той е получавал пари…
— Пари ли? Как ти хрумна? — обиди се Джошуа. — Даже фанатиците не се сражават за пари! Не, преди всичко той е защитавал хората.
— Все още не разбирам — сви рамене Блейс. — Ти каза „преди всичко“. За какво още се е сражавал?
— Не, Блейс, наистина не си разбрал — търпеливо почна да му обяснява Джошуа. — Да се бориш за людете божии винаги е правилно. По-голямата част от тези, които предлагат своята помощ, го правят заради хората от църквата, на която помагат. Но… понякога това започва да им харесва, харесва им да се бият заради самата битка. Да, харесва им да се бият — спаси нас, Боже — и да убиват също. Една църковна война преминава в друга и… веднъж татко… да, той изведнъж почувствал, че не може да продължава да се бие, и съвестта му да остане чиста. И… по-добре е той да ти разкаже, Блейс, аз не мога повече.
Джошуа беше порядъчно разстроен. Блейс никога не го бе виждал такъв.
— Ако трябва да се застрелят няколко заека за обяд — развълнувано продължи Джошуа, — татко винаги възлага това на мен. Никога не си го виждал с пушка, нали? Това е, защото повече не желае да докосва никакво оръжие. Доколкото си спомням, той е държал в ръцете си игловата пушка не повече от два-три пъти, и то само за да я почисти или поправи, та да мога аз да продължа да ловувам.
— Добре, Джош, всичко е наред — побърза да го прекъсне Блейс, — забрави. Ти си прав, като му дойде времето, той сам ще ми разкаже.
Последваха дни, седмици, и месеци, през които Блейс се опитваше да живее по начина, по който живееха Хенри и другите членове на църквата му. От време на време смисъла на някое тяхно действие, поведението им, някоя случайна тяхна дума изведнъж придобиваше съвсем друго значение, а той дори не бе подозирал, че може да е така. Тези късчета информация бяха старателно събирани и съхранявани. Постепенно той започна да опознава всеки от енориашите, а най-вече — Хенри.
Кратката есен свърши бързо, а после дойде дългата зима със студени дъждове и характерните за тези ширини силни ветрове. Той продължи да учи в къщи, а Джошуа и Уил всеки ден посещаваха малкото училище. Това беше единствената разлика в ежедневието им. Той си живееше постарому и даже беше започнало да му харесва подреденото и спокойно съществуване.
Блейс ходеше с тях на църква и слушаше проповедите на Грег. Заедно с тях пееше химни и коленичеше за молитва.
Но той все още не се беше приближил дори и с една крачка към целта си — да повярва и намери Бога, въпреки че наскоро бе започнал да усеща особено чувство на солидарност с останалите енориаши, подобно на топлината, усещана от хора, завити с едно и също одеяло. Той придоби известна самоувереност и стабилност, ставайки член на тази малка общност. Това бяха чувства, които никога преди не бе изпитвал, живеейки с майка си и приятелите й.
Понякога, при среща с някой от местните, му се струваше, че се отнасят към него със симпатия и че всичко е наред. Но някои дребни промени в поведението на събеседника му, например, как го загърбваха, за да посветят вниманието си на друг, истински член на КОНГРЕГАЦИЯТА им, отново му напомняха за старата му болка — те го смятаха за „различен“, за „друг“. Сякаш се досещаха, че Блейс не може да повярва в Бога и да го възлюби.
Веднъж Блейс си седеше в спалното и чу как току-що влезлия в къщата Уил попита Хенри.
— Татко…
— Да, Уил — отвърна Хенри.
— Защо другите енориаши не харесват Блейс? Той прекарва в молитви повече от всеки друг, и винаги се отнася добре с всички. Аз и Джошуа толкова много го обичаме!
— Уил — отговори Хенри, — всеки човек има право да харесва или не някого. Не обръщай внимание на начина, по който се отнасят към братовчед ти. След време те ще го обикнат така, както вие с Джошуа го обичате.
Едно и също се повтаряше ден след ден, през всеки от шестте дни на седмицата, с изключение на неделята, която беше денят за църква, и всички бяха заети с всекидневната си дейност, всички работеха и живееха в един и същи ритъм. Блейс никога не бе почувствал любовта на майка си, но усещаше нещо като болка от отсъствието й. По някакъв странен начин тази болка постепенно заглъхна, макар и да не изчезна съвсем. Така и не можа да постигне пълен душевен комфорт — това все не му се удаваше.
Успя да разбере обаче, че благодарение на вярата си, Хенри е създал за себе си и семейството си един малък, отделен свят. Всичко беше веднъж завинаги установено, планирано, опростено и станало постоянен навик. Несъмнено, че ако в този свят имаше начин да се постигне вярата в Бога, той минаваше през харесването и разбирането на тази подредена вселена.