Разрушителят на светове
- Автор: Диксон Гордон Руперт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разрушителят на светове». Краткое содержание книги:
— Е, добре, добре, а сега глътни това — каза Дахно, приближавайки се до леглото му, — няма да те излекува веднага, но ще се почувстваш по-добре и ще можеш да заспиш.
Той протегна ръка — на дланта му имаше три бели таблетки, малко по-големи от тези, които вече беше дал на Блейс. Дахно му помогна да се повдигне, за да може да преглътне таблетката с малко вода, и после внимателно го положи на възглавниците. Блейс лежеше и му беше все тая какво става или какво още може да му се случи… но лекарството вече действаше. Постепенно гаденето изчезна, и той почувства, че и температурата му спада. Затвори очи и сякаш пропадна, заспа дълбок, тежък сън.
На следващия ден Блейс вече беше много по-добре, но когато се опитваше да седне му се завиваше свят, и дори за нощното гърне трябваше някой да му помага. След още един ден всички признаци на болестта изчезнаха, но той беше все още много слаб, и се наложи да пази кревата почти целия ден.
Блейс реши, че за в бъдеще старателно ще проверява що за препарати му дава Дахно. И най-вече, дали пак ще му е толкова зле, колкото сега.
На четвъртия ден той вече можеше да става от леглото, но силиците му бяха слаби. А след още ден Блейс беше съвършено здрав. Дахно се върна — той бе заминал веднага след като даде белите таблетки на Блейс и проведе кратък разговор с Хенри. Този път брат му донесе четящо устройство, книги и учебна програма, по която Блейс трябваше да се занимава.
— Ти ще продължиш с чистенето на къщата — каза след това Хенри на Блейс, — а навън ще вършиш само най-леката работа. А вместо да ходиш на училище, ще се занимаваш по четири часа всяка вечер, преди лягане.
Блейс се вглеждаше в лицата на Хенри, Уил и Джошуа, но не намираше нищо обезпокоително — те си бяха съвсем същите.
Глава 10
— Чичо — каза Блейс. — Благодаря на Бога за това, че бяхте тъй добър и грижовен. Вие прекарахте цялата нощ с мен, когато бях болен, и ми помогнахте да се справя с болестта.
Бяха минали два дена, откакто Дахно си беше тръгнал, и най-накрая Блейс успя да остане насаме с чичо си.
Хенри беше седнал до масата и се занимаваше със сметките си, а на другия й край Блейс учеше по математика. Като чу думите на Блейс, Хенри вдигна глава и на каменното му лице за момент се изписа удовлетворение от чутото.
— Няма нужда да благодариш на Бога за това — аз просто изпълнявах дълга си. „Ако някой е болен, ти си длъжен да му помогнеш.“ Преди три месеца Учителят Грег ни прочете проповед тъкмо на тази тема, но аз и без проповед знам какви са задълженията ми.
— Значи имам още едно основание да благодаря на Бога за добрината ви, чичо — продължи Блейс. — Аз му благодарих също и за това, че той ми даде възможност да живея с вас, Джошуа и Уил. Особено трябва да съм му благодарен за това, че се запознах с децата ви — научих много полезни неща от тях. Предполагам, че те на свой ред са усвоили всичко от вас, а аз никога преди не съм имал подобна възможност.
Тирадата му отново предизвика появата на слаб, пробягал като сянка по лицето на Хенри доволен израз.
— Много ми е приятно, че мислиш така за братовчедите си — малко суховато изрече той. — Може и да е прекалено възгордяване, но аз също мисля, че те са добри момчета и от тях някой ден ще станат добри мъже. Ще бъда щастлив, ако това стане и ще се радвам много, ако някой ден и ти също станеш такъв.
Той наведе поглед към листчетата хартия, подредени по обичайния начин пред него.
— А сега се върни към учебниците си, Блейс, а аз също ще продължа работата си. Нямаме време за празни приказки.
Блейс с удоволствие се потопи в книгата си. По навик той първо прочиташе всяка книга като развлекателен роман, а после бавно я разучаваше отново, спирайки постоянно и вниквайки в прочетеното.
Но този път му беше леко и радостно на душата. Вече беше сигурен, че Хенри дълбоко обича синовете си и беше започнал много по-добре да се отнася и към самия него, въпреки че не го показваше. Блейс никога не бе забелязал Хенри да прегръща или дори да докосва по някакъв начин Уил и Джошуа. Най-многото, което те получаваха от баща си бяха две-три одобрителни думи или пък леката усмивка, с която той показваше, че е доволен.
Най-накрая Блейс бе успял да пробие дупка в непроницаемата черупка, под която Хенри криеше чувствата си.
След четири дена, всички те — Хенри, Джошуа, Уил и Блейс се качиха на каруцата, в която бяха впрегнали козите, и се упътиха към църквата. Бяха едни от първите. Блейс видя Грег да стои на входа й, и да поздравява всеки. Забеляза също, че всички много сърдечно поздравяваха чичото и момчетата, но самия Блейс бе приеман доста хладно, независимо от факта, че Хенри го представяше като свой племенник.