Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Копелето кимна, явно впечатлен от майчината ми праведност, макар езикът на тялото му да съдържаше и известен намек на „Ебал съм го, кой го е еня?“. Но все пак успя да добави с най-искрен тон:

— Да, страхотно впечатляваща дама, ако се съди по описанието ти — и кимна още няколко пъти.

— Великолепна е наистина — отвърнах. — Баща ми, знам, ви е добре известен. — Усмихнах се тъжно. — И той е дипломиран експерт-счетоводител и жив гений, макаааар… — Последва пауза, докато търсех точните думи, с които да опиша баща ми, Макс, наричан в „Стратън“ „Лудия Макс“ заради крайно избухливия му характер.

Лудия Макс пушеше цигара от цигара, бе върл привърженик на първокласната руска водка, бомба със закъснител в човешки вид и се обличаше с изненадващ вкус. И си нямаше любимци: мразеше всички до един в еднаква степен.

— Ами… да речем — подхванах с палава усмивка, — че не е толкова добродетелно същество, колкото майка ми.

При което Агента маниак запита с намек за усмивка:

— Вярно ли е, че трошал стъклата на колите на онези брокери, които паркирали на определеното за него място?

— Имаше такова нещо — кимнах бавно. — А ако беше в лошо настроение, можеше и купето, и калниците ти да пострадат. След което викаше паяк да ти вдигне колата. — И свих рамене. — Но брокерите продължаваха да паркират на мястото му. Така за пореден път доказваха верността си към фирмата: изкараш ли си боя от Лудия Макс, можеш да се смяташ вече за истински стратънец.

Последва няколкосекундно мълчание, след което Копелето попита:

— И на каква възраст започна да нарушаваш закона?

Свих рамене.

— Зависи от това кое определяш като закононарушение. Ако смяташ за такова поемането за развлечение на опасни наркотици, значи съм станал престъпник на единайсет. Ако става дума за бягане от час — на шестнайсет вече бях закоравял престъпник, тъй като пропуснах по-голямата част от десети клас. Но ако се интересуваш кога за пръв път съм извършил нещо, което според самия мен е било незаконно — и то като ежедневно занимание, — бих казал, че става дума за периода, в който започнах да продавам сладолед на плажа Джоунс Бийч.

— И на колко беше тогава? — попита Копелето.

— Почти на седемнайсет. — И млъкнах, за да си спомня времето на плажа. — По цял ден вървях по пясъка с една хладилна чанта от стиропор и продавах сладолед от хавлия на хавлия. Съдирах се да викам от сутрин до вечер: „Италиански сладолед, моля, скрежко на клечка, плодов скрежко, «Милки Уей» и «Сникърс».“ Най-прекрасната работа на тоя свят — абсолютно най-прекрасната! Сутрин към шест отивах до търговеца на едро — грък в Хауърд Бийч, в Куинс, от когото зареждаха и камионите за разносна търговия на „Гуд Хюмър“, и се натоварвах със сладолед и скрежко. Слагах сух лед в хладилната чанта и се отправях към плажа. — Млъкнах и се отдадох на приятните спомени. — И от това изкарах цяло състояние, ви казвам. В най-добрите дни — над петстотин долара. Дори и в най-слабите дни задължително връзвах двеста и петдесет, което бе десетократно повече, отколкото изкарваха приятелите ми.