Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Ама всичките ли се преместиха в Бейсайд? — попита скептично Копелето.
— Е, не съвсем, но почти — отвърнах. — Понеже преместването в Бейсайд бе един вид доказателство за верността ти към фирмата, демонстрация на това, че си истински стратънец. Може и да ви звучи донякъде нелепо, че местенето в определен район може да има толкова дълбок смисъл, но навремето нещата стояха тъкмо така. В това отношение не се различавахме от мафията: гледахме да не допускаме външни лица. — И свих рамене. — Работещите в „Стратън“ общуваха единствено с колегите си от фирмата; именно това налагаше всички да са в Бейсайд. По този начин изключваш външните хора и доказваш, че си част от култа.
— Да не искаш да кажеш, че „Стратън“ е бил един вид култ? — изломоти Вещицата.
— Да — отвърнах й най-спокойно. — Точно това искам да кажа, Мишел. А ти защо смяташ, че беше толкова трудно да проникнеш във фирмата? — И погледнах към Агента маниак. — На колко врати си чукал през тия шест години? Ей така, по най-груба сметка.
— Най-малко на петдесет — отвърна ми той. — Вероятно са повече.
— И всичките ти ги затръшнаха под носа, нали?
— Горе-долу — рече уморено. — Никой не пожела да разговаряме.
— Една от причините е тази, че всички печелеха щури пари и никой не желаеше да обърне каруцата. — Спрях за малко — да поемат по-добре думите ми. — Но имаше и нещо далеч по-съществено, нещо, което лежеше в самата основа на нещата, а именно — опазването на стратънския начин на живот. И тъкмо това правеха всички те: опазваха Живота.
— Дай определение за този „живот“, ако обичаш — рече Копелето с лек сарказъм.
— Едно от многото неща — вдигнах рамене — беше да караш най-щурите коли, да се храниш в най-нашумелите ресторанти, да даваш най-големите бакшиши, да се обличаш в най-фините дрехи. — И поклатих учудено глава. — Искам да кажа, че всички го вършехме едновременно. Прекарвахме заедно всеки буден миг от живота си. Не само в работата, но и у дома. — Втренчих се в среднощно черните очи на Вещицата. — Именно затова „Стратън“ бе един култ, Мишел. Един за всички, всички за един, и купища за самия тебе, разбира се. И никога, при никакви обстоятелства не допускахме външни лица. — Огледах стаята. — Разбирате ли ме?
Всички кимнаха, включително и Вещицата.
— В думите ти има определена логика — каза Копелето, — но повечето от първите ти служители са били от Лонг Айлънд, от Джерико и Съйосет.
— Горе-долу половината — отвърнах моментално. — И за това си имаше причина; но нека не изпреварваме нещата. Да караме подред.
— Нищо против — каза Копелето. — Много си информативен.
Кимнах, докато събирах мисълта си.
— Добре, да се върнем в Бейсайд. Което е доста интересно, понеже, когато бях тийнейджър, се заклех, че щом забогатея, веднага ще се махна от Бейсайд. Бях само петнадесетгодишен, но вече съзнавах, че извън Бейсайд кипи съвсем друг вид живот — по-добър, както ми се струваше тогава — в смисъл на охолство и влияние. Не забравяйте, че детството ми не изобилстваше с пари, така че нещата от рода на скъпи къщи, яхти и частни самолети — неща, с които днес свързват името ми — тогава ми бяха съвършено непознати. Бейсайд и най-вече махалата, в която живеех, бяха населени изключително от хора от средната класа. — И се усмихнах носталгично. — Оказа се, че съм израснал на съвсем подходящо място. В района ни нямаше и грам престъпност, всички се познаваха един друг. Всеки беше дошъл я от Бронкс, я от някоя част на Куинс — от райони, които бяха… как да го кажа… западнали. Собствените ми родители се бяха преместили от Южен Бронкс, място, което в момента си е буквално кенеф… надявам се, че не записваш всичко, Джоел.
— Всичко, което запиша, съм длъжен да предам на адвокатите на обвиняемите, които и да се окажат те — усмихна ми се заговорнически Копелето. — Така че, в конкретния случай — колкото по-малко, толкова по-добре. Карай нататък. Притежавам прекрасна памет.
— Добре — кимнах му. — Родителите ми се преместили в Бейсайд, че да ми спестят мизерията да израсна в Бронкс. Живеехме в шестетажен блок в една от ония планирани общности, които по онова време никнеха като гъби. Истински хубаво място: поляни за игра с топка; детски площадки; бетонирани пътеки; дървета, в които да си сковеш къща; храсти за игра на жмичка. Но най-важното бе, че имаше стотици деца, тоест купища потенциални служители на „Стратън“. И всичките получаваха добро образование — спрях, за да дообмисля думите си, — макар образованието да беше нож с две остриета.