Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Младост

Това би могло да се случи само в Англия, където хората и морето взаимно се преливат — морето навлиза в живота на повечето хора, а хората знаят нещичко или всичко за морето чрез развлечението, странствуването, борбата за изкарване на хляба.

Седяхме около една махагонова маса, която отразяваше бутилката, чашите с кларет и лицата ни, както се бяхме облегнали на лакти. Бяхме неколцина — директор на компания, счетоводител, адвокат, Марлоу и аз. Директорът бе завършил „Конуей“, счетоводителят — карал четири години морска служба, адвокатът — ревностен тори, привърженик на консервативното течение в англиканската църква, чудесен другар и честен човек, старши помощник на корабите на Пиренейско-Източното параходство в доброто старо време, когато пощенските кораби имаха реи поне на две от мачтите си и достигаха Китайско море, гонени от хубав попътен мусон, опънали всичките си допълнителни платна. И петимата бяхме започнали живота си в търговския флот. Всички бяхме свързани здраво с морето и с другарите си по морска служба, а такава връзка не може да създаде дори най-силната страст към водния спорт и морските пътешествия, тъй като те са само развлечение, а морската служба — живот.

Марлоу (поне аз смятам, че той така пишеше името си) разказваше историята или по-точно хрониката на едно пътешествие:

— Да, видял съм и аз нещичко от Източните морета; най-добре си спомням обаче първото си пътуване дотам. Вие, приятели, знаете, че има такива пътешествия, които като че служат за окраска на живота, като символ на битието. Човек се бори, работи, поти се, едва не се погубва, а понякога наистина се погубва в стремежа да извърши нещо — и не може. Не по своя вина. Просто не може да извърши каквото и да било на този свят — нито голямо, нито малко, нищичко — дори да се ожени за някоя стара мома, или пък да превози до определено пристанище нищо и никакъв товар от шестстотин тона въглища.

Този епизод е паметен във всяко отношение. За пръв път потеглях към Изтока, за пръв път щях да бъда втори помощник; това пътуване щеше да бъде първо и за моя шкипер като такъв. Съгласете се, че му е било крайно време. Беше на не по-малко от шейсет години; дребен, с широк, не много прав гръб, превити рамене и единият крак по-крив от другия; той целият изглеждаше странно изкривен, каквито са често хората, работещи на полето. Лицето му напомняше орехотрошачка — брадата и носът сякаш се мъчеха да се затворят над хлътналата уста, — оградено от стоманеносиви пухкави косми, те наподобяваха превръзка от суров памук, очернена с въглищен прах. Шкиперът имаше сини очи на старческото си лице и те изглеждаха досущ момчешки с онзи израз на прямота, който някои съвсем обикновени хора запазват до края на живота си благодарение на редкия вътрешен дар — да бъдат простодушни и честни. Чудя се какво го накара да приеме тъкмо мен. Идвах от един първокласен австралийски клипер, на който бях трети помощник-капитан, а този шкипер, изглежда, смяташе първокласните клипери за аристократични и възвишени. Той ми каза: „Знаете ли, на този кораб ще трябва да поработите.“ Отговорих, че ми се е налагало да работя на всички кораби, където съм бил досега. „Да, но този е по-различен, а вие, господата от големите кораби… И все пак мисля, че сте подходящ за нас. Явете се утре.“