Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
И аз се явих. Това бе преди двайсет и две години; току-що бях навършил двайсет. Как лети времето! Това бе един от най-щастливите дни в живота ми. Представете си! За пръв път втори помощник — истински отговорен пост! Не бих се отказал от тази сполука за нищо на света. Старшият помощник ме огледа внимателно. Той също беше стар, но от по-друг тип. Имаше римски нос, снежнобяла дълга брада и се казваше Махун, но настояваше да го наричаме Ман. Разполагаше с добри връзки, ала все пак нещо пречеше на сполуката му и не бе успял да се издигне.
Колкото до капитана, той години наред бе служил на каботажни кораби, после в средиземноморския и след това в западноиндийския търговски флот. Не беше минавал нито веднъж край нос Хорн и нос Добра Надежда. Пишеше трудно, с несигурен почерк и писането никак не го интересуваше. И двамата, разбира се, бяха прекрасни моряци и тъй като бяха много по-възрастни от мене, ме караха да се чувствувам като малко момче край своите дядовци.
Корабът също беше стар. Казваше се „Юдея“. Странно име, нали? Беше собственост на някой си Уилмър Уилкокс или нещо подобно; той обаче се разорил и умрял преди двайсет и повече години и затова точното му име не е от значение. Корабът се намираше от дълго време на ремонт в доковете на Шадуел. Можете да си представите състоянието му. Той беше целият в ръжда, прах, мръсотия, със сажди по мачтите и изцапана палуба. Все едно че бях излязъл от палат, за да се озова в порутена колиба. Около 400-тонен, с примитивен брашпил, дървени резета по вратите и никъде нито късче месинг „Юдея“ имаше голяма четириъгълна кърма. Под името, изписано с големи букви, личеше богатата спирална дърворезба, златният бронз на която бе поизбелял, и подобие на герб с мото под него: „Стори го или умри.“ Помня, че това ми направи силно впечатление. В девиза имаше романтика — нещо, което ме накара да обикна тази стара коруба, нещо, което допадаше на моята младост!
Напуснахме Лондон с баласт — пясък, — за да натоварим въглища в едно северно пристанище и ги откараме в Банкок. Банкок! Изпитвах трепет при това име. От шест години бях моряк, но бях видял само Мелбърн и Сидни, много хубави места, бих казал дори очарователни… ала Банкок!
Излязохме от Темза, опънали платна и с лоцман, който добре познаваше Северно море. Казваше се Джърмин и все се измъкваше до камбуза, за да суши на печката носната си кърпа. Очевидно той никога не спеше. Беше мрачен човек с вечна сълза, блестяща на края на носа му; той или си спомняше минали неприятности, или имаше такива в момента, или пък очакваше някакви нови — не можеше да бъде щастлив, дори всичко да беше наред. Изпитваше недоверие към мен поради младостта ми, здравия ми разум и качествата ми като моряк и възприе навика да проявява това недоверие по повод на стотици дребни неща. Осмелявам се да кажа, че той беше прав. Доколкото си спомням, тогава знаех съвсем малко, а и сега не зная кой знае колко повече; към този Джърмин обаче изпитвам омраза до ден-днешен.
Цяла седмица се влачихме до Ярмът Роудс, а после ни връхлетя буря — прочутата октомврийска буря отпреди двайсет и две години. Вятър, светкавици, лапавица, сняг и ужасно море. Носехме се като перушинка и можете да си представите в какво окаяно положение сме били, като ви кажа, че фалшбордовете ни бяха разбити и палубата наводнена. Втората нощ баластът се премести на подветрената страна, а по това време бурята ни бе отнесла някъде към Догър Банк. Не ни оставаше нищо друго, освен да слезем с лопати и се опитаме да изправим кораба, и ето ни долу в широкия трюм, тъмен като пещера, лоените свещи трептяха, забодени на бимса, горе виеше бурята, корабът подскачаше като побеснял, наклонен на една страна; там бяхме всички — Джърмин, капитанът, — всички, и макар едва да се крепяхме на краката си, работехме трескаво като гробари, опитвайки се да прехвърлим мокрия пясък към наветрената страна. При всяко подскачане на кораба се виждаше смътно в полумрака как хората падат, размахали отчаяно лопатите. Един от юнгите (при нас те бяха двама) под въздействието на странната сцена плачеше сърцераздирателно. Чувахме го как хленчи някъде сред тъмата.