Седем дни за цяла вечност…
- Автор: Леви Марк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Йорданов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Седем дни за цяла вечност…». Краткое содержание книги:
— Защо в банята? — мнително попита София.
— Предполагам, заради влажността! — отвърна вече смеещата се Матилда.
Младата жена отмести завесата на душовете и чу Рен да казва: този тип растителност се нуждае от много вода!
Настъпи тишина. Когато София попита кой е направил това, смехът на Рен изпълни цялата стая, последван от този на Матилда. Рен успя да се сдържи за момент и да промълви, че върху мивката има оставена бележка. Изпълнена със съмнения, София я разгъна.
За мое най-голямо съжаление един служебен ангажимент ме принуждава да отложа заплануваната вечеря. Не мога да намеря друго извинение, освен да ви поканя в деветнайсет и трийсет часа в бар „Хиат Ембаркадеро“, за да споделим един аперитив. Бъдете там. Нуждая се от вашата компания.
Малкото листче носеше подписа на Лукас. София го смачка и го хвърли в кошчето за боклук, после се върна в хола.
— Е, кой е този? — попита Матилда, избърсвайки сълзите от скулите си.
София се отправи към шкафа и енергично го отвори. После навлече един пуловер, взе връзката с ключовете си от масичката в коридора и преди да излезе, се отби при Рен и Матилда, за да им каже колко е очарована от факта, че двете са се събрали заедно. Добави още, че е купила достатъчно провизии, така че има с какво да си приготвят вечеря. Тя самата имала важна работа и щяла да се прибере късно вечерта. После направи импровизиран реверанс и изчезна. Матилда и Рен дочуха едно ледено „довиждане“, дошло от стълбищната площадка, преди входната врата да се затвори. Няколко секунди след това звукът от боботещия двигател на форда заглъхна. Матилда погледна Рен, без да прикрива широката усмивка, грейнала върху лицето й.
— Мислиш ли, че е сърдита?
— А ти получавала ли си някога водни лилии?
Рен изтри сълзата от окото си.
София навъсено управляваше своя автомобил. В един момент пусна радиото и извика:
— Така значи, взел ме е за жаба!
На кръстовището на Трета улица тя удари с юмрук по волана, неволно натискайки клаксона. Отпред един пешеходец сърдито й показваше, че светофарът още свети червено. Тя подаде глава през прозореца и изкрещя:
— Съжалявам, но бактериите са далтонисти!
После се отправи с пълна скорост към кейовете.
— Какво ужасно време! Но за какъв се мисли той!
Когато София пристигна на кей 80, пазачът излезе от кабината. Имаше съобщение от Манка, който искаше спешно да разговаря с нея. Тя погледна часовника си и се запъти към офиса на груповите отговорници. Влизайки в стаята, разбра по изражението на Манка, че е станала трудова злополука: той потвърди опасенията й и каза, че един трюмаджия — Гомес, е паднал. Дефектна стълба, най-вероятно, е предизвикала инцидента. Струпаният товар в дъното на трюма едва успял да омекоти удара от падането. Мъжът веднага бил закаран в болница в много тежко състояние. Причините за произшествието предизвикаха гнева на неговите колеги. София не беше на смяна по време на катастрофата, но въпреки това не се чувстваше по-малко отговорна за станалото. След тази драма напрежението в редиците на работниците започна да се покачва и вече се носеха слухове за преустановяване на работата между кейове 96 и 80. За да успокои духовете, Манка обеща, че ще задържи кораба, закотвен на кея. Ако разследването потвърдеше съмненията, синдикатът щеше да стане страна по делото срещу собственика на кораба. В очакване да започнат разисквания относно това дали е уместна в този момент една евентуална стачка, Манка бе поканил още същата вечер тримата секционни отговорници от Съюза на докерите. С навъсено лице той набързо написа координатите на ресторанта върху малък лист хартия, който откъсна от своя бележник.
— Добре би било, ако се присъединиш към нас, резервирал съм маса за девет часа.
Подаде листчето на София, след което се разделиха.
Студеният вятър, идващ откъм океана, щипеше бузите й. Тя дълбоко пое ледения въздух, след което бавно издиша. Една чайка кацна върху въжето, придържащо големия кораб към кея и скърцащо заради клатенето на плавателния съд. Птицата наклони глава и насочи поглед към София.
— Ти ли си, Гавраил? — попита срамежливо жената.
Чайката се издигна във въздуха, издавайки своя обичаен крясък.
— Не, не бях аз…
Разхождайки се по кея, тя усети едно непознато досега чувство, нещо като тъжен повей, който се смесваше със ситните капчици, пръскащи от разбиващите се в скалите вълни.
— Какво не е наред?
Гласът на Жул я накара да подскочи.