Седем дни за цяла вечност…
- Автор: Леви Марк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Йорданов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Седем дни за цяла вечност…». Краткое содержание книги:
Очарован, Лукас насочи стиснатия си юмрук към земята, показвайки по този начин, че е постигнал важна победа: вицепрезидентът бе успял да създаде безпрецедентно разцепление в редиците на управляващите тази брокерска империя и объркването на духовете нямаше да забави своето разпространение сред по-долните етажи.
Ед го очакваше до машината за напитки и когато го видя, широко разпери ръце.
— Какво чудесно събрание, нали? Чак сега си дадох сметка колко далеч съм бил от моите храбри воини! Но нещата ще се оправят и по този случай бих искал да ви помоля за една услуга.
Ед имаше среща същата вечер с един журналист, който трябваше да напише статия за него в местния всекидневник. За пореден път той щеше да отложи задълженията си към пресата в полза на своите верни сътрудници. Току-що бе поканил на вечеря директора на отдела за развитие, завеждащия маркетинговия отдел и четирима шефове от търговската мрежа. Заради спречкването си с Антонио той предпочиташе да не уведомява своя съдружник за тази инициатива и да го остави да се наслади на вечерта и на заслужената си почивка, от която несъмнено имаше нужда. И ако Лукас можеше да се яви на срещата на негово място, то това щеше да бъде неоценима услуга; още повече, като се има предвид, че похвалите, излезли от устата на трето лице, щяха да са много по-убедителни. Ед разчиташе на ефикасността на своя нов съветник, окуражавайки го с едно потупване по рамото. Масата беше резервирана за двайсет и един часа в Симбад, малък рибен ресторант на Фишерманс Уорф: романтична атмосфера, вкусни раци, разумни цени.
След като транспортира Матилда от болницата, София отново се върна в Мемориал Хоспитал, но този път посети друга болнична стая. Влезе в блок номер три и се изкачи на третия етаж.
Педиатричното отделение, както винаги, бе препълнено. Още като чу стъпките й по коридора, малкият Томас грейна от щастие. За него вторниците и петъците бяха дни, лишени от сивота. София го погали по бузата, седна в края на леглото му, целуна дланта на ръката си и му изпрати целувката (това си беше само техен жест), после започна да чете от белязаната страница нататък. Никой нямаше право да пипа книгата, която тя оставяше в чекмеджето на нощното му шкафче след всяко свое посещение. Томас бдеше над нея като над съкровище. Дори самият той не си позволяваше да прочете и дума в нейно отсъствие. Малчуганът с голата глава познаваше по-добре от когото и да е друг стойността на този вълшебен миг. Единствено София имаше право да му разказва тази приказка. Никой не можеше да му отнеме дори минута от фантастичните приключения на заека Теодор. Със своите интонации тя правеше скъпоценен всеки ред. Понякога ставаше и обхождаше стаята надлъж и шир. Всяка от нейните големи, карикатурни крачки, съпътствани от изразителни мимики и движения на ръцете, предизвикваха начаса живия смях на малкото момче. В този приказен час, когато героите оживяваха в неговата стая, животът взимаше връх над смъртта. Дори когато след това останеше сам, Томас за миг забравяше за стените, страха и болката.
Тя затвори книгата, постави я на обичайното място и се обърна към Томас, който гледаше навъсено.
— Имаш загрижен вид.
— Не — отвърна детето.
— Да не би нещо да ти е убягнало от историята?
— Да.
— Какво? — попита тя, хващайки го за ръката.
— Защо ми я разказваш?
София не можа да намери точните думи, с които да му отговори. Тогава Томас се усмихна.
— Аз знам защо — каза той.
— Кажи ми тогава.
Той се изчерви и прокара гънката на памучния чаршаф между пръстите си. После промърмори:
— Защото ме обичаш!
Този път бузите й се обагриха в червено.
— Имаш право. Това е точната дума, която търсех — отвърна му тя с мек глас.
— Защо възрастните невинаги казват истината?
— Защото, според мен, понякога им се струва страшна.
— Но ти не си като тях, нали?
— Да речем, че правя всичко, което ми е по силите, Томас.
Тя повдигна брадичката на детето и го прегърна. То се потопи в обятията й, притискайки се с всички сили към нея. След като си размениха ласки, жената се отправи към вратата. Тогава Томас за последен път я извика.
— Ще умра, нали?
Гледаше я втренчено. София дълго време не отдели очи от дълбокия поглед на момчето.
— Може би.