Спасяването на света и други екстремни спортове

46

На следващия ден ни отвързаха.

— Сега ще умрем ли? — попита Ръч и се плъзна уплашено до мен.

Прегърнах я през рамо.

— Не знам, миличка — казах, — но ако ще умираме, аз мисля да взема няколко души с мен.

— Аз също — каза Гази смело.

Прегърнах го с другата ръка.

Зъба се облегна на стената, впил очи в мен. Откакто бяхме тук, не бяхме намерили удобен случай да поговорим, но улових погледа му и се опитах да споделя всичките си мисли с очи. Беше голямо момче. Щеше да понесе ругатните.

Вратата на стаята ни се отвори с типичния полъх. Висок мъж с пясъчноруса коса влезе наперено, сякаш беше кралят на света. Следваха го Ан Уокър и друга Бяла престилка, която не бях виждала дотогава.

— Това са те, ja? — попита.

Звучеше като Арнолд в „Терминаторът“.

На мига му се ядосах.

— Ja. Ние сме — отговорих гневно, а той впи светлите си, воднисти очи в мен като лазери.

— И тази тук се казваше „Макс“? — попита асистентката си, все едно аз бях глуха.

— Не само се казвам Макс, ами и съм Макс — изпреварих отговора на асистентката. — Всъщност винаги съм била Макс и винаги ще бъда Макс.

Той присви очи. Аз също.

— Ja, разбирам защо са предназначени für терминация — каза небрежно, докато асистентката му си водеше записки в някаква папка.

— А аз разбирам защо всички в класа ти са ти се подигравали — обадих се аз. — Така че мисля, че сме наравно.

Той се направи, че не чува, но едно мускулче на челюстта му трепна.

Спря очи върху Ръч.

— Und das тук не може да си държи устата затворена, а явно и мозъка — обяви. — Нещо се е объркало с мисловния й prozess.

Усетих как Ръч се стяга до мен.

— Гледай си работата — тросна се тя.

Само така, момиче.

— А този — продължи той и посочи Гази. — Неговата verdauung… тоест храносмилателната му система е с ужасяващи смущения. — Той поклати глава. — Вероятно поради ензимен дисбаланс.

Ан Уокър слушаше безизразно.

— Колкото до този… Но то се вижда от само себе си — каза мъжът и махна небрежно към Иги. — Множество дефекти. Пълен провал.

— Да, доктор Тер Борщ — промърмори асистентката му, без да спира да пише.

Двамата със Зъба се спогледахме. Името на Тер Борщ се споменаваше в документите, които бяхме задигнали от Института.

Иги усети, че Тер Борщ се е насочил към него, и повдигна вежди.

— Присмял се хърбел на щърбел — сопна се той.

— Високия, тъмния… не се отличава с нищо speziell — каза Тер Борщ снизходително за Зъба, който не беше помръднал от влизането му.

— Поне се облича добре — подхвърлих аз.

Ъгълчето на устата на Зъба се изкриви.