Господарят на войната

— Ти виждал ли си ги?

— Да.

— Какво могат да правят?

Вдигнах рамене.

— Никой не знае. Според Артур нищо, но според Мерлин те могат да се разпореждат с Боговете и ако той направи магията както трябва и когато трябва, старите Богове на Британия ще изпълнят желанията му.

— И той ще насъска тия Богове срещу нас, нали?

— Да, кралю-господарю — казах аз и си помислих, че това ще стане скоро, много скоро, но не го казах на баща ми. Аел се намръщи.

— И ние имаме Богове.

— Ами призовете ги тогава, кралю-господарю. Нека Боговете да се бият с Боговете.

— Боговете не са глупави, момче — изръмжа той, — защо да се бият, като могат да оставят хората да се избиват вместо тях? — Аел отново закрачи. — Аз вече съм стар — рече той, — и през целия си живот не съм видял нито един Бог. Ние вярваме в тях, но тях дали ги е грижа за нас? — запита той и тревожно ме погледна. — Ти вярваш ли в тези Съкровища?

— Аз вярвам в силата на Мерлин, кралю-господарю.

— И все пак Боговете да се разхождат по земята? — сви рамене Аел и замисли над това, после тръсна глава. — А ако вашите Богове дойдат, защо пък и нашите да не дойдат, за да ни защитят? Даже и на тебе, Дерфел — подметна той саркастично, — ще ти бъде трудно да се сражаваш срещу чука на Тунор.

Излязохме от гората и се оказа, че и свитата му, и конете ни си бяха отишли.

— Можем да повървим — каза Аел, — и аз ще ти разкажа всичко за Думнония.

— Аз знам всичко за Думнония, кралю-господарю.

— Тогава значи знаеш, че кралят на Думнония е един глупак, и че нейният действителен владетел не иска да бъде крал, нито такова… как му викахте, кайзер ли?

— Император — помогнах му аз.

— Император — повтори той насмешливо. Водеше ме по някаква пътека край гората. Наоколо не се виждаше никой друг. Отляво стръмният склон пропадаше в белите постели на мъглата над устието, а на север имаше гъсти влажни гори.

— Вашите християни са бунтовници — поде пак Аел, за да обобщи становището си, — кралят ви е сакат глупак, а водачът ви отказва да открадне трона от тоя глупак. Ще мине време, Дерфел, и то не много, и друг ще поиска този трон. Ланселот едва не го взе, и съвсем скоро някой по-добър от Ланселот ще опита пак. — Аел замълча и свъси вежди. — Защо Гуинивиър го пусна в леглото си? — попита той.

— Защото Артур не иска да стане крал — казах аз мрачно.

— Тогава и той е глупак. А догодина ще бъде мъртъв глупак, ако не приеме моето предложение.

— Какво предложение, кралю-господарю — попитах аз и спрях под един красив бук с червени листа. Той спря до мен и сложи ръце на раменете ми.

— Кажи на Артур да даде трона на теб, Дерфел.

Впих поглед в очите на баща ми. За миг помислих, че се шегува, после видях, че по-сериозен не можеше и да бъде.