Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Защото — бавно отроних аз, — крал Мюриг ви е обещал мир, ако оставите свещениците му да проповядват сред вашите хора?
Аел се засмя.
— Голям глупак е този Мюриг. Повече го е грижа за душите на моите хора, отколкото за безопасността на собствената му страна. Колко му е да пусна двама свещеници в земите си, след като това ще накара хилядата копиеносци на Гуент да мируват, докато превземам Думнония.
Аел обгърна раменете ми и ме поведе към конете.
— Виждаш ли, Дерфел? Гуент няма да се бие на страната на Артур, поне докато крал Мюриг вярва, че може да разпространява религията си сред моите хора.
— А разпространява ли се тая религия? — полюбопитствах аз. Той изпръхтя.
— Сред някои роби и жени, но не много, няма и да бъдат много. Ще се погрижа за това. Видях какво направи тази религия в Думнония, и няма да допусна подобно нещо тук. Нашите стари Богове са си много добри, Дерфел, за какво са ни нови? Бритите от това си патят. Загубиха Боговете си.
— Мерлин не ги е загубил — казах аз.
Аел рязко спря. Обърна се към мен в сянката на дърветата и аз забелязах тревога в изражението му. Мерлин му внушаваше страх от край време.
— Чувам разни истории — продума той неуверено.
— Съкровищата на Британия — казах аз.
— Какво представляват те?
— Нищо особено, кралю-господарю — казах аз съвсем честно, — просто една опърпана колекция от вехтории. Само две неща сред тях имат реална стойност — един меч и един казан.
— Ти виждал ли си ги?
— Да.
— Какво могат да правят?
Вдигнах рамене.
— Никой не знае. Според Артур нищо, но според Мерлин те могат да се разпореждат с Боговете и ако той направи магията както трябва и когато трябва, старите Богове на Британия ще изпълнят желанията му.
— И той ще насъска тия Богове срещу нас, нали?
— Да, кралю-господарю — казах аз и си помислих, че това ще стане скоро, много скоро, но не го казах на баща ми. Аел се намръщи.
— И ние имаме Богове.
— Ами призовете ги тогава, кралю-господарю. Нека Боговете да се бият с Боговете.
— Боговете не са глупави, момче — изръмжа той, — защо да се бият, като могат да оставят хората да се избиват вместо тях? — Аел отново закрачи. — Аз вече съм стар — рече той, — и през целия си живот не съм видял нито един Бог. Ние вярваме в тях, но тях дали ги е грижа за нас? — запита той и тревожно ме погледна. — Ти вярваш ли в тези Съкровища?
— Аз вярвам в силата на Мерлин, кралю-господарю.
— И все пак Боговете да се разхождат по земята? — сви рамене Аел и замисли над това, после тръсна глава. — А ако вашите Богове дойдат, защо пък и нашите да не дойдат, за да ни защитят? Даже и на тебе, Дерфел — подметна той саркастично, — ще ти бъде трудно да се сражаваш срещу чука на Тунор.
Излязохме от гората и се оказа, че и свитата му, и конете ни си бяха отишли.
— Можем да повървим — каза Аел, — и аз ще ти разкажа всичко за Думнония.
— Аз знам всичко за Думнония, кралю-господарю.
— Тогава значи знаеш, че кралят на Думнония е един глупак, и че нейният действителен владетел не иска да бъде крал, нито такова… как му викахте, кайзер ли?
— Император — помогнах му аз.
— Император — повтори той насмешливо. Водеше ме по някаква пътека край гората. Наоколо не се виждаше никой друг. Отляво стръмният склон пропадаше в белите постели на мъглата над устието, а на север имаше гъсти влажни гори.
— Вашите християни са бунтовници — поде пак Аел, за да обобщи становището си, — кралят ви е сакат глупак, а водачът ви отказва да открадне трона от тоя глупак. Ще мине време, Дерфел, и то не много, и друг ще поиска този трон. Ланселот едва не го взе, и съвсем скоро някой по-добър от Ланселот ще опита пак. — Аел замълча и свъси вежди. — Защо Гуинивиър го пусна в леглото си? — попита той.
— Защото Артур не иска да стане крал — казах аз мрачно.
— Тогава и той е глупак. А догодина ще бъде мъртъв глупак, ако не приеме моето предложение.
— Какво предложение, кралю-господарю — попитах аз и спрях под един красив бук с червени листа. Той спря до мен и сложи ръце на раменете ми.
— Кажи на Артур да даде трона на теб, Дерфел.
Впих поглед в очите на баща ми. За миг помислих, че се шегува, после видях, че по-сериозен не можеше и да бъде.