Три метра над небето

— Е как така не ти достигат… след всичко, което прибра оня ден?

— Имах дългове. Платих в магазина, в химическото чистене, имах да връщам и на Фурио, оня от тотото.

— Защо играеш черно тото, като нямаш пари?

— Ами точно затова, за да имам! Както и да е, бях си оставил двеста хиляди за мотора, но Серджо се обади и каза, че се наложило да оправи и другото бутало, и накладките, и всичко останало. Плюс смяна на маслото и някакви други неща. Общо половин милион. Мамка му, трябва ми тоя мотор! Довечера съм на състезание и ще изкарам поне сто хилядарки. Ти ще идваш ли?

— Не знам. Нека първо да ти намерим пари.

— Да. Иначе съм за никъде.

Степ отиде в стаята на брат си. Пребърка няколко сака, обърна няколко чекмеджета, отвори шкафчето до леглото. Поло го наблюдаваше, изпълнен с надежда.

— Ти какво стърчиш там? Ела и ми помогни!

Нямаше нужда от втора покана.

— Ей, тоя твой брат бил много предпазлив бе! — Гостът измъкна изпод леглото кутия презервативи Settebelle.

— Аха, толкова е предпазлив, че и стотинка не е оставил!

— Е, прав е, малко ли сме го крали… — Поло мушна три презерватива в джоба си. Въпреки всичко си оставаше оптимист.

Надникнаха в още няколко възможни скривалища. Нищо.

— Ами Мария? Не можеш ли да поискаш от нея?

— Само това остава! Още й дължа пари за вестниците от миналата седмица.

— Степ, проблемът е сериозен. Какво ще правим?

— Дай да помислим. Сицилианеца и другите са по-зле и от нас, майка ми я няма…

— Къде е?

— На Канарските острови… или на Сейшелските… Знам ли. И да беше тук, нямаше да ми даде.

Поло кимна, отлично знаеше какви са отношенията му с нея.

— А баща ти?

— Утре отивам у тях. Обади се вчера, трябвало да поговорим. Сигурно ще ме пита какво ще правя с университета и прочее. И аз какво — ще му кажа „абе татко, я ми дай триста хиляди, че на Поло му трябват“. Няма да стане. Мария!

Прислужницата се появи на вратата.

— Къде ми е тъмносиньото яке? Купих го оня ден. Прилича на полицейско.

— А, сещам се. Сложих го в гардероба на брат ви. Реших, че е негово.

Степ се засмя. Паоло с такова яке?! Ама че цирк! Излезе в коридора и отвори гардероба. Ето го якето. Единствената свястна дреха между карираните сака и сивите костюми. Не пропусна да порови и в техните джобове, но не намери нито стотинка. После дръпна ядосано якето и едва не го скъса.

Поло още седеше на леглото. Портфейлът му беше отворен — проверяваше финансите си с надеждата междувременно да е станало чудо.

— Радвай се, намерих решение — обяви Степ. — Ще вземем от брат ми.

— А, той пък като ще ни даде…

— Ще даде, защото ще го изнудя.

Поло си отдъхна. За миг съжали, че е единствено дете.