Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Вярно е. Всички харесват Данте. Но винаги си е бил малко саможив. Изглежда, не се чувства удобно сред много хора. Такъв си е. — Той ми се усмихна. — Като теб.

— Може и така да е — казах.

— Ти си най-добрият приятел, когото някога е имал. Мисля, че е редно да го знаеш.

Не, не исках — не знам защо. Усмихнах му се. Той беше добър човек. И говореше с мен. С мен. С Ари. И макар да нямах особено желание да водя този разговор, знаех, че трябва. На света нямаше чак толкова много добри хора.

— Знаете ли, аз съм доста скучен тип, като се замислите. Не знам какво намира в мен Данте. — Не мога да повярвам, че казах това.

Госпожа Кинтана бе далече. Но сега се приближи и застана точно до съпруга си.

— Защо си мислиш това, Ари?

— Кое?

— Защо мислиш, че си скучен?

Боже, помислих си, терапевтът излезе на сцената. Просто свих рамене. Затворих очи. Добре де, знаех, че когато ги отворех, те още щяха да са там. Данте и аз бяхме орисани с родители, които ги беше грижа. Защо не можеха просто да ни оставят на мира? Какво, да му се не види, стана с родителите, които бяха прекалено заети или себични, или просто не им пукаше какво правят синовете им?

Реших да отворя отново очи.

Усетих, че господин Кинтана се кани да каже нещо друго. Но може би долови нещо у мен. Не знам. Нищо не каза.

Заговорихме за Чикаго. Радвах се, че сменихме темата. Господин Кинтана каза, че от университета са им намерили малко жилище. Госпожа Кинтана щяла да си вземе осеммесечен отпуск от практиката си. Всъщност нямаше да отсъстват цяла година. Само една учебна година. Не беше чак толкова много.

Не помня всичко, за което говориха семейство Кинтана. Толкова се стараеха — отчасти бях щастлив, че са там, но отчасти не ми пукаше. И разбира се, разговорът отново се насочи към мен и Данте. Госпожа Кинтана каза, че смятала да заведе Данте на психолог. „Чувства се толкова зле“, сподели тя. Може би било добре и аз да се консултирам с психолог. Да, типичен съвет за един терапевт.

— Тревожа се и за двама ви — каза тя.

— Трябва да пиете кафе с мама — казах. — Можете да се притеснявате заедно.

На господин Кинтана това му се стори забавно, но аз всъщност не вложих нищо смешно.

Госпожа Кинтана ми се ухили:

— Аристотел Мендоса, ти въобще не си скучен.

Скоро почувствах голяма умора и спрях да се съсредоточавам.

Не знам защо, но не можех да понеса благодарността в очите на господин Кинтана, когато се сбогува. Но госпожа Кинтана бе тази, която ме трогна истински. За разлика от съпруга си, тя не беше от хората, които показват чувствата си. Не че не беше мила и вежлива. Разбира се, че беше. Сега разбрах какво имаше предвид Данте, когато каза, че майка му е непроницаема.

Преди да си тръгне, госпожа Кинтана хвана лицето ми с двете си ръце, погледна ме право в очите и прошепна: „Аристотел Мендоса, винаги ще те обичам“. Гласът ѝ бе тих, уверен и настоятелен, а и в очите ѝ нямаше сълзи. Говореше спокойно и трезво и гледаше право в мен — искаше да ме увери, че мисли напълно това, което говори.