Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
Наоколо му звучеше музика — той пишеше, продължи да пише… А надалече, над всичко, се издигаше алената греховна уста, загадъчно усмихващите се устни… греховност… печал… и страстно томление.
Ернест предаде това, което беше написал през нощта, на своя професор. Беше нарекъл композицията си „Фантазия в сребърни и червени тонове“. Професорът прегледа композицията и стисна силно ръката му.
— Оставете тези ноти у мен. Аз ще намеря издател.
Ернест напусна професора в радостно настроение и с благодарност си спомни за певицата, която косвено му бе помогнала да създаде такова произведение.
Ойген направи името на Лана Райнер любима тема за разговор. Той винаги можеше да каже нещо ново за нея, искрено завиждаше на Ернест и не можеше да му прости, че не предприема нищо, за да затвърди познанството си с певицата.
Веднъж в ранна утрин Ойген дотича и съобщи, че Райнер отклонила предложението на някакъв банкер, като обяснила отказа си с това, че той имал твърде много пари.
Ернест имаше чудесно настроение. Той си сложи яркосиня връзка и заяви:
— Отивам да се разхождам в парка. Каня се да легна на тревата и да помечтая, макар че има опасност някой полицай да ме завари в това занимание и ще ме глоби. Ще дойдеш ли с мен?
— Господи, що за мисъл ти е заседнала в главата! По-добре да отидем в кафенето. Там има толкова славни момичета.
— Те са отвратителни. Помисли по-добре какво ще е да се намериш върху тревата и да се любуваш на облаците.
— Това е скучно. Да вървим.
— Не.
— В такъв случай ще се видим довечера в операта.
Ернест се упъти бавно към парка. Като избра по-безлюдно ъгълче, той се разположи върху тревата и се замечта.
Мислеше за онези, които останаха в далечния Оснабрюк… Фриц… Има ли нови приятели? Елсбет… Миньон… Фрид и Паула… Колко бяха далече всички от него!
И той затвори очи.
Над него върху дървото чирикаше птичка. Скочи… Та наистина ли се е изхитрил да заспи… Колко хубаво е тук? Видя пред себе си — беше ли това сън или наяве? — Лана Райнер. Тя идваше към него сама.
Той стана и излезе на пътечката. Тя го забеляза. Ернест беше смутен и не знаеше какво да направи. И в същото време чувстваше, че нещо невидимо го влече напред. Отдаде се цял на този порив и тръгна напред. Долови нейния приветлив поглед. Кръвта нахлу към сърцето му и той ускори крачките си — след няколко мига се намери до нея. Безмълвно се докосна до ръката й и се наведе да я целуне. После, зачервен, се изправи и усети погледа й върху себе си.
Пеещ глас го попита:
— Вие мечтаехте?
— Да. Мечтаех за младостта и за отминаващото лято.
— Наистина? Вие мечтаехте за раздялата с лятото?
— Да. В раздялата също има прелест.
— Но в това се таи болка.
— Болката е прекрасна.
Тя го изгледа продължително.
— Вие обичате болката?
— Не, аз обичам щастието! Обичам ослепителното, сияещото щастие!
— Това, което говорите, никак не прилича на безсмисленото бърборене на съвременните младежи. Струва ми се, че по-рано съм се срещала с вас.
— Имах удоволствието да танцувам с вас.
— Не, срещала съм ви по-рано.
Ернест се усмихна:
— Може би в Оснабрюк?
Тя отговори:
— В Оснабрюк?
— Аз ви видях, когато се поздравихте с моя приятел.
Тя го погледна въпросително.
— Фриц Шрам — отговори той.
— Сега си спомням — каза тя. — Вашият портрет е окачен в неговото ателие. Та вие сте значи човекът, за когото той ми е разказвал често. Вашият приятел е чудесен човек. Сигурно го обичате много?
— Готов съм да умра заради него!
Тя погледна неговото загоряло лице и забеляза, че като произнесе тези думи, той стана съвсем сериозен.
Повярва му.
— А той? — запита тя.
— Той също е готов на всичко заради мен.
Ернест млъкна. После заговори:
— Неведнъж ви слушах в операта. Беше чудесно.
Тя се усмихна:
— Вие не трябва да ми говорите комплименти. Оставете това на плешивите господа във фракове. Фриц Шрам също никога не ми казваше комплименти. На драго сърце отивах при него. Вие също се занимавате с музика? Какво специализирате?
— Аз съм пианист и освен това се занимавам с композиция и работя в диригентския отдел.
— Значи в бъдеще ви предстои да бъдете диригент?
— Това е още неизвестно. Може да се случи да стана каменар или овчар. Какъв ще бъда ми е безразлично. Най-важното е да чувствам поне частично удовлетворение от онова, което правя.