Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Тя изкачи стъпалата до стаята на племенницата си — Флора не беше там. Нямаше я и в трапезарията, и в стаята на леля й, и в малкия салон, който понякога използваха след вечеря. Последва оглед на кухнята, вестибюла и стаята на градинаря — мис Грейстийл не беше на нито едно от тези места.
Леля Грейстийл започна сериозно да се безпокои. Злобно гласче й нашепваше, че каквато и загадъчна съдба да е сполетяла съпругата на Джонатан Стрейндж, всичко е започнало от внезапното изчезване на мисис Стрейндж по време на буря.
„Но тогава е валял сняг, не дъжд“ — каза си леля Грейстийл. Докато обикаляше къщата в търсене на Флора, тя упорито си повтаряше: „Сняг, не дъжд. Сняг, не дъжд.“ После си помисли: „Може изобщо да не е излизала от всекидневната. Там е толкова тъмно, а Флора е толкова тиха, че може да не съм я видяла.“
Леля Грейстийл се върна във всекидневната. Поредната светкавица придаде на стаята свръхестествен облик. Стените станаха мъртвешки бледи, мебелите и останалите предмети станаха сиви, сякаш бяха от камък. Тя с ужас осъзна, че в стаята наистина има още някой — жена, но не Флора: жена в тъмна старомодна рокля със свещник в ръка, жена, чието лице беше изцяло в сянка и чертите й не можеха да се видят.
Леля Грейстийл се вцепени.
В стаята отекна гръм, после — непрогледна тъмнина, прорязана от два пламъка. Но кой знае защо, пламъкът от свещта на непознатата жена не хвърляше никаква светлина. Още по-необяснимо беше това, че стаята някак загадъчно се бе разширила: жената и свещта й изглеждаха странно далечни.
Леля Грейстийл извика:
— Кой е там?
Никой не отговори.
„Разбира се — помисли си тя, — жената е италианка. Трябва да я попитам на италиански. Може да се е объркала от бурята и неволно да е влязла в чужда къща.“ Но колкото и да се опитваше, в момента не можеше да си спомни нито дума на италиански.
Нова светкавица. Ето: жената стоеше неподвижно с лице към леля Грейстийл. „Това е духът на съпругата на Джонатан Стрейндж!“ — помисли си леля Грейстийл. Пристъпи напред и непознатата направи същото. Изведнъж я осени прозрение: „Това е огледало! О! Колко глупаво! Колко глупаво от моя страна! Да се страхувам от собственото си отражение!“ Тя изпита такова облекчение, че за малко да се разсмее на глас, но после се сепна — не беше глупаво да се страхува, никак не беше глупаво: на това място преди нямаше огледало.
Следващата светкавица й даде възможност да види огледалото. То беше грозно и твърде голямо за тази стая: леля Грейстийл беше сигурна, че го вижда за пръв път в живота си.
Тя бързо излезе от стаята. Стори й се, че далеч от ужасното огледало ще може да разсъждава по-трезво. Докато изкачваше стъпалата, дочу звуци, които като че ли идваха от стаята на мис Грейстийл, затова отвори вратата и надзърна вътре.
Там седеше Флора. Беше запалила оставените свещи и събличаше роклята си. Роклята беше съвсем мокра. Фустите и чорапите й бяха в същото състояние. Обувките й се въргаляха на пода до леглото: и те бяха прогизнали и съсипани от дъжда.
Флора погледна леля си със смесица от вина, смущение, дързост и други чувства, които по-трудно се поддаваха на определение.
— Нищо! Нищо! — извика тя.
Това вероятно беше отговор на въпрос, който Флора очакваше да й бъде зададен, но леля й каза само:
— О, скъпа! Къде беше? Как ти хрумна да излезеш в такова време?
— Аз… Излязох да купя коприна за бродиране.
Като видя стъписването на леля си, Флора добави колебливо:
— Не мислех, че дъждът ще трае толкова дълго.
— Е, скъпа, трябва да призная, че постъпката ти ми се струва доста необмислена, но сигурно много си се уплашила, след като си плакала!
— Плакала? Не, не! Грешите, лельо! Не съм плакала. От дъжда е.
— Но ти и сега… — леля Грейстийл млъкна. Искаше да каже: „Ти и сега плачеш“, но Флора тръсна глава и се обърна. По някаква причина беше вързала шала си на вързоп и леля й неволно си помисли, че ако не го бе направила, шалът щеше поне донякъде да я предпази от дъжда и сега тя нямаше да е толкова мокра. Флора извади от вързопа малко шише, до половината пълно с кехлибареножълта течност. Отвори едно чекмедже и прибра шишето вътре.
— Флора! Случи се нещо много странно. Не знам точно как да ти го кажа, но има едно огледало…
— Да, знам — побърза да каже Флора. — То е мое.
— Твое? — леля Грейстийл се стъписа още повече. Последва пауза от няколко секунди. — Откъде си го купила? — попита тя, като не можа да измисли нищо друго.
— Не помня точно. Може сега да са го доставили.
— Но кой ще доставя каквото и да било посред буря! И дори ако някому хрумне да направи подобно безразсъдно нещо, ще почука на вратата, няма да се промъква по такъв странен загадъчен начин!