Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Мрак.
Дролайт дойде на себе си, сякаш изплува от тъмни води. Кой го беше освободил — дали Стрейндж или гората, или самата Англия, — той не знаеше, но долавяше презрението, с което благодетелят му го връщаше в съзнание. Древните духове се отдръпнаха от него. Мислите и чувствата му се смалиха до тези на обикновен човек. Той беше замаян и объркан от спомена за преживяното. Огледа ръцете си и опипа онези места от тялото си, на които клоните го бяха пронизали. Изглеждаха съвсем невредими, но как боляха! Той изстена и се огледа за Стрейндж.
Магьосникът стоеше малко настрана, сгушен до една стена, и мърмореше под носа си заклинание. Той удари по стената: камъните се издуха, промениха формата си и се превърнаха в гарван. Гарванът разпери криле и с оглушителен писък се вдигна в нощното небе. Стрейндж отново удари по стената: друг гарван излезе от стената и полетя. После още един и още един, и още, и още, все повече и все по-бързо, докато всички звезди горе се скриха зад черните им криле.
Стрейндж вдигна ръка да удари отново…
— Господарю магьосник! — извика задъхан Дролайт. — Не ми казахте какво е третото послание.
Стрейндж се обърна. Неочаквано сграбчи Дролайт за сюртука и го дръпна към себе си. Дролайт усети зловонния му дъх и за пръв път ясно видя лицето му. Звездите озаряваха диви, безумни очи, изгубили всяка човещина и разум.
— Кажи на Норел, че идвам! — изсъска Стрейндж. — Хайде, върви!
Дролайт нямаше нужда да му се повтаря. Той забърза през тъмнината.
Гарваните сякаш го следваха. Той не можеше да ги види, но чуваше плясъка на крилете им и усещаше движението на въздуха, предизвикано от тях. По средата на един мост най-неочаквано го обля зашеметяваща светлина. Внезапно го обгърнаха звуци на чуруликащи птици и хорски гласове. Мъже и жени се разхождаха, разговаряха и вършеха обичайните си дела. Тук нямаше страшна магия — само ежедневие, прекрасен, чуден свят на ежедневие.
Дрехите на Дролайт все още бяха прогизнали от морска вода, а въздухът беше студен до ожесточение. Той се намираше в непозната част на града. Никой не предлагаше да му помогне и Дролайт дълго се луташе уморен и изгубен. Накрая излезе на площад, който му беше познат, и успя да намери пътя към малката странноприемница, където бе наел стая. Когато стигна, беше изнемощял и разтреперан. Съблече се и изми солта от тялото си колкото можа. После легна в тясното си легло.
През следващите два дни Дролайт лежа в треска. Сънищата му бяха неописуеми кошмари, изпълнени с мрак, магия и дългите студени векове на Земята. И докато спеше, през цялото време се измъчваше от страх да не се събуди под земята или разпнат от някоя зимна гора.
Към средата на третия ден той се възстанови достатъчно, за да може да стане и да отиде на пристанището. Там намери английски кораб, който щеше да плава за Портсмут. Дролайт показа на капитана писмата и документите, дадени му от Ласелс, в които се обещаваше солидно заплащане на кораба, който го върне в Англия. Писмата бяха подписани от двама известни европейски банкери.
На петия ден той плаваше за Англия.
Над Лондон бе надвиснала бледа студена мъгла, която сякаш символизираше бледото студено съществувание на Стивън. Напоследък бремето на магията тегнеше над него повече от всякога. Радостта, топлотата и покоят отдавна му бяха чужди. Единствените чувства, които проникваха през облаците магия над сърцето му, бяха от най-горчив характер — гняв, отрицание и смут. Пропастта между него и английските му приятели беше по-дълбока от всякога. Джентълменът с коса като глухарче беше злодей, но когато говореше за гордостта и надменността на англичаните, Стивън трудно можеше да отрече справедливостта на думите му. Дори „Изгубена надежда“ при цялата си зловеща обстановка понякога му се струваше гостоприемно убежище от английското презрение и лукавство, там поне никога не му се налагаше да се извинява, че е такъв, какъвто е: там се отнасяха към него като към почетен гост.
Този зимен ден Стивън се намираше в конюшнята на сър Уолтър Поул на „Харли Стрийт“. Сър Уолтър наскоро беше купил двойка много хубави хрътки за голяма радост на слугите, които прекарваха голяма част от времето си в наглеждане на кучетата, грижи за тях и разговори — къде повече, къде по-малко компетентни — за бързината и ловкостта им в полето. Стивън знаеше, че трябва да следи за този лош навик на слугите, но установи, че не го е грижа чак толкова. Затова когато Робърт, лакеят, му предложи да отидат заедно да видят кучетата, вместо да го сгълчи, Стивън сложи шапката и палтото си и тръгна с него. Сега той стоеше и гледаше как Робърт и конярите се суетят около кучетата. Имаше чувството, че ги наблюдава през дебело и мръсно стъкло.