Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Изведнъж всички мъже скочиха и побягнаха от конюшните. Стивън потрепери. Опитът го беше научил, че такова неестествено поведение неизбежно е свързано с появата на джентълмена с коса като глухарче.
Ето че се появи, озарявайки тясната тъмна конюшня със сиянието на сребристата си коса, с блясъка на сините си очи, с яркостта на зеления си сюртук, и се разрази в звучно бърборене и смях, като нито за миг не се съмняваше, че Стивън е също толкова щастлив да го види, колкото той е щастлив да види Стивън. Джентълменът се зарадва на кучетата не по-малко от слугите и подкани иконома да дойде да им се порадва. Заговори им на техния език и кучетата весело заподскачаха и залаяха — очевидно симпатията им към него надхвърляше симпатията им към всеки друг, когото бяха виждали досега. Джентълменът каза:
— Това ми напомня един случай през 1413 година, когато отидох на юг да навестя новия крал на Южна Англия. Кралят — благ и доблестен човек — ме представи на придворните си и им разказа за чудните ми подвизи, за обширните ми кралства, за рицарския ми дух и прочие, и прочие. Но един от благородниците предпочете да не слуша тази поучителна и възвишена реч. Той шушукаше и се смееше с приятелите си. Както можете да си представите, аз много се засегнах от отношението им и реших да ги науча на добри обноски. На другия ден тези зли мъже гонеха зайци край гората Хатфийлд. Аз се появих изневиделица и ми хрумна сполучливата идея да превърна хората в зайци, а зайците в хора. Първо хрътките разкъсаха господарите си, а после зайците, приели облика на хора, успяха да си отмъстят по най-ужасен начин на хрътките, които ги бяха гонили — джентълменът млъкна, за да чуе похвалите на Стивън за хитроумното си дело, но преди икономът да успее да каже и дума, джентълменът възкликна:
— О! Усетихте ли това?
— Какво да усетя, сър? — попита Стивън.
— Всички врати се затресоха!
Стивън погледна вратите на конюшнята.
— Не, не тези врати! — възкликна джентълменът. — Имам предвид вратите между Англия и всичко останало! Някой се опитва да ги отвори. Някой говореше на Небето и това не бях аз! Някой дава напътствия на Камъните и на Реките и това не съм аз! Кой го прави? Кой? Хайде!
Джентълменът хвана Стивън за ръка и двамата сякаш се вдигнаха във въздуха, като че ли изведнъж бяха стъпили навръх планина или на много висока кула. Конюшнята на „Харли Стрийт“ изчезна и пред очите на Стивън изникна нова обстановка — после друга, после трета. Появи се пристанище с множество мачти като гъста гора — те сякаш прелетяха под краката им и на тяхно място тутакси изникна сиво зимно море и кораби с издути платна, разлюлени от вятъра; после се появи град с кули и великолепни мостове. Странно, но нямаше почти никакво усещане за движение. Сякаш светът прелиташе покрай Стивън и джентълмена, а те стояха неподвижно. После дойде ред на планини, покрити със сняг, по които с мъка се катереха мънички хора; после се появи гладко като стъкло езеро, заобиколено от тъмни върхове, след него — равно поле със ситни градове, прорязано от реки и подобно на детска играчка.
Пред тях се издигаше нещо. Отначало приличаше на черна линия, разделяща небето на две. Но когато наближиха, то се превърна в черен стълб, който започваше от земята и краят му не се виждаше.
Стивън и джентълменът спряха да починат високо над Венеция (по въпроса за това на какво точно бяха стъпили Стивън предпочиташе да не мисли). Слънцето залязваше и улиците и сградите долу бяха тъмни, но морето и небето бяха пълни със светлина, в която хармонично се преливаха нюанси на розово, бледосиньо, сивкаво и перленобяло. Градът като че ли плуваше в сияйна безкрайност.
В по-голямата си част черният стълб бе гладък като обсидиан, но точно над покривите на къщите се размиваше и от него като пушек излизаха спирали, които се разнасяха из въздуха. Стивън не можеше да предположи какво представляват те.
— Това дим ли е, сър? Да не би кулата да гори? — попита Стивън.
Джентълменът не отвърна, но когато се приближиха, икономът видя, че това не е дим. От кулата излиташе голямо черно множество. Това бяха гарвани. Хиляди и хиляди гарвани. Те напускаха Венеция и отлитаха в посоката, от която Стивън и джентълменът бяха дошли.
Едно ято се насочи към тях. Въздухът изведнъж се изпълни с плясъка на хиляда криле и оглушителен шум. Облаци прах и пясък напълниха очите, носа и гърлото на Стивън. Той наведе глава и закри носа си с ръка, за да пропъди зловонието.
Когато птиците отлетяха, икономът попита учуден:
— Какви са тези гарвани, сър?
— Създания, направени от магьосника — обясни джентълменът. — Изпраща ги в Англия със заръки към Небето, Земята, Реките и Хълмовете. Свиква всички отколешни съюзници на краля. Скоро те ще се кланят на английските магьосници вместо на мен! — той нададе силен вой, изразяващ смесица от гняв и отчаяние. — Наложих му наказания, каквито никога не бях налагал на враговете си! Но той продължава да се бори срещу мен! Защо не приема покорно съдбата си? Защо не се отчайва?