Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Тя е лоша, знаеше си го, щом иска да си запази пенито, което Ричард е спечелил с толкова усилия, с толкова пот. Лоша е, щом иска да му купи масло. Кой е Ричард, че да яде масло? Той е силен. Той е способен. Защо да има повече, когато другите си нямат нищо?
Ничи почти видя как майка й поклаща глава с горчиво разочарование, че това сребърно пени е още в шепата на Ничи, а не е помогнало на нуждаещия се човек. Как стана така, че никога не успя да стигне моралната висота на майка си? Как никога не успя да преодолее злата си природа?
Бавно се обърна и пусна сребърното пени в канчето на просяка.
Тълпите се разтваряха широко пред него. Без да го виждат, хората избягваха да го приближават. Бяха глухи за подрънкването на канчето му. Как можеха още да не са научили проповедите на Ордена? Как можеха да не помагат на нуждаещите се? Все опираше до нея.
Тя го погледна и потръпна при гледката на отблъскващия мъж, загърнат в мръсни дрипи. Отдръпна се още по—далеч, когато видя въшки да подскачат по мазната му коса. Той обаче се взря в нея през процепа в дрипите, дръпнати пред лицето му.
Това, което тя видя през този процеп, спря дъха й. Белезите наистина бяха отвратителни, като че ли бяха дамгосани с огъня на самия Пазител, но това, което я смръзна на мястото й, бяха очите. Мъжът бавно се изправи на крака.
Мръсните му пръсти се сключиха около ръката й като челюсти.
— Ничи — изсъска той с изненадан, но триумфиращ тон, придърпвайки я към себе си.
Безпомощна в хватката на силните му ръце и изгарящия му поглед, тя не можа да помръдне. Вече бе толкова близо, че виждаше как въшките скачат и върху нея.
— Кадар Кардиф.
— Значи ме позна? Дори и в този вид.
Тя не отвърна, но сигурно очите й са издали, че го смяташе за мъртъв, защото той отговори на неизречения й въпрос.
— Помниш ли онова малко момиченце? Онова, за което толкова се грижеше? Тя накара хората в града да ме спасят. Отказа да ме остави да умра на кладата, където ме сложи ти. Тя толкова те мразеше, че бе решена да ме спаси. Всеотдайно се грижеше за мен, помогна на ближния, както ти нареждаше на местните хора. О, как исках да умра! Не знам човек, който е понесъл толкова болка и е оживял. Колкото и да исках да умра, живеех, защото още повече исках да умреш ти. Ти ми причини това. Искам Пазителят да впие ноктите си в душата ти.
Ничи нарочно се взря в ужасните му белези.
— Значи затова си дошъл да търсиш отмъщение.
— Не, не затова. Защото ме остави да се моля там, където хората ми можеха да ме чуят. Защото остави другите да ме чуят как моля за живота си. Тъкмо затова ме спасиха и заради омразата към теб. Ето затова търся отмъщение — не защото ме остави да умра, а защото ме осъди на такъв живот на нещастник, който живее от пенитата, подхвърлени в канчето му от минаващите жени.
Ничи му се усмихна мило.
— Но щом искаш да умреш, мога да ти помогна, Кадар.
Той пусна ръката й, все едно бе жив въглен. Въображението му й приписваше сили, които тя не притежаваше. Той плю върху нея. —
— Убий ме тогава, мръсна кучко. Удряй!
Ничи тръсна китката си и измъкна своята дакра. Дакрата бе оръжие, подобно на нож, което всяка Сестра носеше неизменно със себе си. Когато заостреният метал провикнеше в жертвата, независимо в коя част на тялото, Зестрите можеха да убиват, като предаваха силата си на дакрата. Кадар Кардиф не знаеше, че тя не може да използва силата си. Но дори и без магическата дарба дакрата пак бе опасно оръжие и можеше да пробие сърцето, дори черепа на човек.
Той предпазливо се дръпна назад. Искаше да умре, но се страхуваше.
— Защо не отиде при Джаганг? Той нямаше да те остави да просиш. Джаганг бе твой приятел. Щеше да се погрижи за теб. Нямаше да ти се налага да просиш.
Кадар Кардиф се изсмя.
— Това би ти харесало, нали? Да ме видиш как се храня с трохите от трапезата на Джаганг? И ти би искала да седнеш до него, Кралицата на робите, и да го накараш да ме види така изпаднал, да гледаш как двамата ми подхвърляте трохите от вашия пир.
— Изпаднал докъде? Да те видя обиден? И двамата сме били обиждани.
Той пак я сграбчи за китката.
— Умрях като герой за Джаганг. Не искам да знае, че съм се молил като някой от слабите глупаци, които мачкахме под ботушите си.
Ничи притисна дакрата към корема му, принуждавайки го да се отдръпне.
— Убий ме тогава, Ничи! — Той вдигна ръце. — Свърши с мен, както отдавна трябваше да направиш. Никога преди не си оставяла работата си недовършена. Убий ме на място, както отдавна искаш.