Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— … трябва обаче да му се признае на този копелдак!
— Капитан Паркинс се разсмя, но това беше гневен смях.
— Не знам как е успял да го спретне всичко това, ама за малко да ни метне.
Кристабел стисна принц Пикапик. Куклата изписка предупредително.
— Ако колата беше горяла малко по-дълго — продължаваше капитан Паркинс, — нямаше да можем да различим оставеното на седалката от истинския кремиран Селърс. Пепел, мазнина, органични отпадъци — сигурно ги е мерил с чаена лъжичка, за да спази пропорциите. Хитрото му копеленце!
— Щяхме да намерим дупките в оградите — рече таткото на Кристабел.
— Да, но по-скоро късно, отколкото рано. Можеше и да ни поведе с преднина от двайсет и четири часа.
Кристабел чу как баща й се изправи. За миг се уплаши, но после го чу да се разхожда напред-назад, сякаш говореше по телефона.
— Може би. Но мамка му, Рон, това все още не обяснява как се е измъкнал от базата за времето, с което е разполагал. Бил е в инвалидна количка, за Бога!
— Военната полиция проверява всичко. Може пък просто някой да го е съжалил и да го е закарал донякъде. Или пък може просто да се е пуснал надолу по хълма и да се крие в онзи скватерски град. Никой, който знае поне нещичко, няма да си мълчи, след като свършим с претърсването. Все нещо ще изскочи.
— Освен, ако не е имал съучастник — някой, който да му е помогнал изобщо да изчезне от района.
— И къде ще го намери тоя? В базата? За това можеш да отидеш на военен съд, Майк. А пък той не познава никого извън базата. Ние следим всичките му контакти, на кого се обажда — той дори няма достъп до мрежата! Всичко останало е безобидно. Наблюдавахме го съвсем, да съвсем отблизо. Играеше шах по пощата с някакъв си пенсиониран тип в Австралия — да, много внимателно го проверихме — няколко поръчки за каталози и абонаменти за списания, такива работи.
— Е, аз пък още не мога да повярвам, че е спретнал този номер без външна помощ. Някой трябва да му е помогнал. И когато открия кой е… е, ще ми се прииска никога да не се е раждал.
Нещо тупна на земята. Кристабел извърна глава. Принц Пикапик беше пропълзял под масата и сега видрата кукла клатеше ли, клатеше единия крак на масата. Вазата щеше да падне всеки момент, татко й нямаше как да не чуе и щеше наистина много да се ядоса. Докато пълзеше след избягалата видра, ококорила очи, а сърцето й тупкаше като лудо, майка й се появи иззад ъгъла и за малко не я настъпи. Кристабел изпищя.
— Майк, иска ми се да отделиш малко време да поговориш с дъщеря си! — извика майка й през затворената врата. — Кажи й, че всичко е наред. Горкичката, тя е кълбо от нерви.
Кристабел си изяде супата в леглото.
Посред нощ Кристабел се събуди уплашена. Господин Селърс й беше казал да сложи Приказните си очила след училище, но тя не го направи! Беше забравила, защото се прибра рано.
Плъзна се на пода възможно най-тихо и се промъкна под леглото, където ги беше скрила. Беше взела стария чифт със себе си и ги беше пуснала в шахтата за боклук през междучасието точно както й беше казал господин Селърс.
Под леглото беше като да си попаднал в Пещерата на ветровете в Земята на видрите. Известно време се чудеше дали наистина има такова място, но тъй като вече нямаше видри извън зоологическите градини — татко й го беше казал, — сигурно вече нямаше и Пещера на ветровете.
Очилата нито примигваха, нито нищо. Още не се бяха включили, но точно когато си мислеше, че може и да са се счупили, някой прошепна много тихо в ухото й:
— Кристабел?
Тя подскочи и си удари главата в леглото. После събра смелост, свали очилата и огледа стаята, макар да беше сигурна, че няма никого. Пак си сложи очилата.
— Кристабел — отново се обади гласът, — ти ли си? Беше господин Селърс, изведнъж се досети тя — говореше й през очилата.
— Да, аз съм — прошепна тя.
Изведнъж го видя, седнал в количката. Светлината огряваше само половината от изпотеното му лице и той изглеждаше дори още по-страшен, но тя се зарадва, като видя, че му няма нищо и не е умрял.
— Съжалявам, че не си ги сложих по-рано… — започна тя.
— Тихо. Не се бой. Всичко е наред. Отсега нататък, когато искаш да говориш с мене, трябва да си слагаш очилата и да кажеш думата… о, чакай да видя… — Той се намръщи. — Защо ти не избереш думата, мъничка Кристабел? Която си искаш дума, но да не е някоя, дето се употребява много често.
Тя се замисли.
— Как се казваше онзи дребосък от приказката? — прошепна тя. — Онова име, за което момичето трябваше да се сети?
На лицето на господин Селърс бавно се изписа усмивка.