Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Фродо и Сам се надигнаха, разтривайки очи като деца, които се събуждат от кошмар и откриват, че познатата тиха нощ още забулва света. Но Ам-гъл лежеше на земята като зашеметен. С мъка го надигнаха, ала той дълго не посмя да изправи глава — лежеше на колене и лакти, прикрил тила си с широки плоски длани.
— Призраци! — виеше той. — Крилати призраци! Безценното им е господар. Те виждат всичко, всичко. Нищо не остава скрито. Проклето да е Бялото лице! И те му казват всичко. Той вижда. Той знае. Ах, ам-гъл, ам-гъл, ам-гъл.
Едва когато луната залезе на запад зад далечния Тол Брандир, той посмя да се надигне и да се раздвижи.
От този момент нататък Сам като че отново усети промяна у Ам-гъл. Той все по-често се умилкваше и натрапваше дружелюбието си, но понякога Сам засичаше странен израз в очите му, особено когато гледаше Фродо; постепенно се завръщаше и предишният му език. Впрочем Сам имаше и друга, все по-голяма грижа. Фродо изглеждаше изморен до пълно изтощение. Не казваше нищо, всъщност почти не обелваше дума, не се оплакваше, но крачеше, като че го потискаше безмерно растящ товар, креташе все по-бавно и по-бавно, тъй че Сам често трябваше да моли Ам-гъл да почака, та да не изоставят господаря.
И наистина с всяка стъпка към портите на Мордор Фродо усещаше как Пръстенът тегне все по-силно на верижката около шията му. Вече го чувствуваше като истински товар, който го дърпа към земята. Но още повече го тревожеше Окото — тази дума използуваше в мислите си. Не само Пръстенът го караше да се отпуска и натежава. Окото — това растящо ужасно усещане за враждебната воля, която се бори с цялата си огромна мощ да проникне през сенките на облаците, през земя и плът, за да го види, да го прикове гол и неподвижен под смъртоносния си взор. Колко тънки, колко крехки и тънки бяха вече завесите, които все още го удържаха. Фродо знаеше точно къде е сега сърцето и обиталището на тази воля — усещаше го както би усетил със затворени очи откъде грее слънцето. Крачеше с лице натам и могъщата воля блъскаше в челото му.
Ам-гъл навярно усещаше нещо подобно. Но хобитите не можеха да се досетят какво изпитва злочестата му душа между натиска на Окото, страстта към Пръстена, който бе тъй близо, и раболепното обещание, дадено най-вече от страх пред хладната стомана. Сам се тревожеше главно за господаря си и едва забелязваше тъмния облак, прииждащ в собствената му душа. Сега караше Фродо да върви отпред и зорко следеше всяко негово движение, подкрепяше го, колчем се препънеше, неумело се опитваше да го окуражи.
Когато най-сетне изгря денят, хобитите с изненада откриха колко са наближили зловещите планини. Сега въздухът бе по-чист и прохладен, макар и далечни все още, стените на Мордор вече не бяха мъглива заплаха на ръба на хоризонта, а се чумереха като зловещи черни кули над унилата пустош. Блатата привършваха, пресъхваха сред мъртви торфища и просторни равнини от напукана суха кал. Земите напред се издигаха на дълги, голи и безмилостни полегати склонове, за да достигнат пустинята пред Сауроновата порта.
Преди здрачът да се разсее, те намериха прикритие под един черен камък и се свиха отдолу като червеи, да не би крилатият ужас да долети и да ги открие с жестокия си поглед. Остатъкът от деня тънеше в сянката на нарастващ страх, сред който паметта не намираше какво да съхрани. Още две нощи се влачиха без път през морните земи. Струваше им се, че самият въздух загрубява и се изпълва с горчива смрад, която спира дъха и пресушава устните.
Накрая, на петото утро, откакто бяха поели на път с Ам-гъл, те спряха — за кой ли път вече. Отпред, на фона на зората, мрачно се извисяваха огромни планини под свод от облаци и дим. Край подножието им бяха разхвърляни огромни канари и назъбени хълмове; до най-близките оставаха едва десетина мили. Фродо се огледа с ужас. Страховита като Мъртвите блата и безплодните бърда на Ничиите земи, ала и много по-гнусна бе областта, която пълзящият ден бавно разбулваше пред присвитите му очи. Дори и в Блатото на Мъртвите лица рано или късно щеше да настъпи някакъв хилав призрак на зелената пролет, но тук вече нямаше да се завърнат ни пролет, ни лято. Нищо не живееше тук, дори болнавата растителност, подхранвана от блатния тлен. Блатата издъхваха, задръстени с пепел и нездраво белезникава или сива кал, сякаш планините бяха избълвали жлъчката от утробата си към околните земи. В колебливата светлина бавно се разкриваха високи могили от разбита, стрита на прах скала, грамадни конуси от пръст, опалена с огън и зацапана с отрова, стърчаха в безконечни редици като някакво нечестиво гробище.