Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
И до ден-днешен остатъците от индианците семиноли във Флорида, които принадлежат към същата народност, се пречистват всяка година. Празникът се нарича Танцът на зелената царевица и на него ядат от новата реколта. Вечерта на първия ден от празненствата изгълтват отвратителното „черно питие“, което предизвиква повръщане и едновременно с това служи за очистително. Индианците смятат, че който не поеме от него, не може безнаказано да яде от новата царевица, а освен това ще се разболее през годината. Докато пият течността, започват танците, в които участвуват шаманите. На другия ден ядат зелена царевица, на по-следващия постят, вероятно от страх да не замърсят свещената храна в стомасите си, като я поставят в допир с обикновена, а на третия устройват голяма гощавка.
Дори племена, които не обработват земята, спазват аналогични обреди, когато събират първите диви плодове или изравят първите за сезона корени. У индианците салиш и тиних в Северозападна Америка, преди младите да хапнат първите за сезона диви плодове или корени, винаги се обръщат към плода или растението и молят за неговата благосклонност и помощ. Някои племена устройват празници всяка година по времето, когато се берат първите плодове или се събират корените, а що се отнася до племената, които се изхранват със сьомга — когато започнат да идват първите пасажи. Обредите имали за цел по-скоро да осигурят богата реколта или да доставят желан предмет, отколкото да благодарят за полученото преди, защото ако не се извършат както трябва и с почит, има опасност да се обидят духовете на предметите и те да лишат индианците от тях. Например индианците, които обичат да ядат младите филизи на дивата малина, спазват тържествен обред, когато през новия сезон хапват за първи път от тях. Издънките сваряват в ново гърне, хората се събират и застават в голям кръг със затворени очи, а в това време вождът или шаманът, който ръководи обреда, призовава духа на растението и го моли да е благосклонен към тях и да им дари много филизи. След като приключи тази част на обреда, връчват на шамана сварените филизи в новоиздялан съд и той раздава по малко от тях на всички присъствуващи, които ги изяждат с преклонение и смиреност.
Индианците, населяващи бреговете на р. Томпсън (в Британска Колумбия) готвят и ядат корените на слънчогледа (Bal samorrhiza sagittata, Nutt), но по-рано са го смятали за тайнствено същество и са спазвали редица табу, свързани с него. Например жените, заети с изравянето и варенето на корени, трябвало да спазват полово въздържание и мъж не бивало да се приближава до пещта, където те ги изпичали, а първия път, когато децата хапвали от дивите плодове, корените и другите неща, предлагани им от сезона, трябвало да се обърнат със следната молитва към корена на слънчогледа: „Уведомявам те, че имам намерение да те изям. Помогни ми да порасна голям, та да стигна върховете на планините и никога да не съм несръчен! За това те моля, Слънчогледов корен. Ти си най-велик от всичко тайнствено.“ Пропусне ли да произнесе тази молитва, детето ще стане мързеливо и ще спи до късно сутрин.
Обичаите на индианците от поречието на р. Томпсън в другите племена от Северозападна Америка са показателни, защото при тях личи съвсем ясно мотивът или най-малкото един от мотивите, които стоят в основата на обредите, свързани с опитването на първите плодове на сезона. В случая с тези индианци мотивът е чисто и просто вярата, че растението е одухотворено от съзнателен и повече или по-малко могъщ дух, който трябва да се умилостиви, преди хората да могат спокойно и безопасно да ядат неговото тяло. А ако това е така за дивите плодове и корени, можем да предположим с известна достоверност, че същото се отнася и за култивираните плодове и корени, като ямса и по-специално до зърнените храни от рода на пшеницата, ечемика, овеса, ориза и царевицата. Изобщо, струва ми се, имаме основания да заключим, че скрупулите, проявявани от първобитните хора, когато ядат първите плодове от всяка култура и обредите, които изпълняват преди да ги преодолеят, се дължи до голяма степен на представата им, че растението или дървото са населени от дух или дори божество и че те трябва да получат неговото разрешение или благосклонност, преди да могат безопасно да ядат от новата реколта. Айните поне го заявяват открито; те наричат просото „свещено житно растение“, „житното божество“ и му се молят и кланят, преди да ядат питките от новото просо. А дори и когато обитаващото първите плодове божество не се споменава изрично, то сякаш се намеква както с тържествената подготовка за изяждането им, така и с предполагаемата опасност, която застрашава хората, осмелили се да ядат от тях, без да спазват предписания обред. И съответно във всички такива случаи можем с основание да наречем изяждането на новите плодове обредно или причастно по отношение на божеството или най-малкото на могъщ дух.