Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Такъв бил обичаят допреди около двеста и повече години. Сега, когато в Литва ядат картофи от новата реколта или хляб от новото зърно, всички на масата си скубят взаимно косите. Значението на този обичай не е ясно, но той действително се е спазвал от езичниците литовци при тържествените жертвоприношения. Много естонци от о. Йозел не ядат хляб от новото зърно, преди да са захапали желязо. Очевидно желязото е заклинание, предназначено да обезвреди духа в житото. В наши дни в Съдърландшър всички членове на семейството опитват извадените пресни картофи, че иначе „духовете в тях (в картофите) ще се обидят и картофите няма да се запазят“. На места в Йоркшър има все още обичай първото жито да бъде жънато от свещениците и източникът, който съм ползувал, вярва, че от него правят причастие. Ако втората част от обичая е наистина такава (а аналогията говори изцяло в подкрепа на това), тя показва, че християнството е включило в себе си причастие, което несъмнено е далеч по-древно от самото християнство.
Японските айни смятат различни видове просо съответно за мъжко и женско и всичките видове, взети заедно, наричат „божествените мъж и жена“ (умурек хару камуи). Затова, преди да счукат и приготвят хлебчета за обикновено ядене, старците правят по няколко, за да им се молят. Когато са готови, им се молят много сериозно и казват: „О ти, боже на зърното, ние те почитаме. Тази година ти израсна много добре и е сладък твоят аромат. Добър си ти. Богинята на огъня ще е щастлива и ние много ще се радваме. О, боже! О, ти божествено зърно, ти изхранваш хората. Сега хапвам от теб. Аз те почитам и ти благодаря!“ Като изрекат тази молитва, богомолците вземат по хлебче и го изяждат и след това хората вече могат да ядат от новото просо. Така, с много почтителни жестове и молитви храната се посвещава на благоденствието на айните. Несъмнено чрез церемонията със зърното се отдава почит на божеството, но това божество е всъщност самото зърно и то е божество само доколкото е благодатно за човешкото тяло.
След като приключи жътвата на ориза, всеки род на индонезийския остров Буру се събира на общо ритуално угощение, за което всеки от членовете на рода трябва да даде по малко от новия ориз. Това угощение се нарича „изяждане на душата на ориза“, название, което явно показва причастния характер на гощавката. Част от ориза се отделя и предлага на духовете. У алфурите от Минахаса (о. Целебес) жрецът засява първото оризово семе и отскубва първия зрял ориз от всяка нива. Той го изпича, смила го на брашно и дава по мъничко на всяко домакинство. Малко преди жътвата на ориза в Боланг Могондо (друга област на о. Целебес) се принася в жертва малко прасе или кокошка, после жрецът отскубва по малко ориз първо от собствената си нива, а после от нивите на съседите. Той изсушава отскубания по този начин ориз заедно със своя и го дава на съответните стопани, които го смилат и сваряват. Като го сварят, жените го отнасят обратно на жреца с едно яйце, а той взема яйцето като дар и връща ориза на жените. От този ориз трябва да хапне всеки член на семейството, дори и бебетата. След церемонията всички могат да прибират реколтата.
При бургерите (или бадага), племе, обитаващо Нилгерийските планини в Южна Индия, първата шепа зърно засява човек от друго племе — курумбар, и това се отнася и до ожънването на първия сноп, защото бургерите смятат курумбарите за магьосници. Зърното от този първи сноп „още същия ден се смила на брашно, прави се на хлебчета и се принася като жертвен дар от първите плодове, които бургерът и цялото му семейство изяждат заедно с жертвеното животно като част от общата жертва на цялата община“. В Южна Индия изяждането на ориза от новата реколта е повод за семеен празник, наречен понгол. Новият ориз се сварява в ново гърне на огън, запален по пладне в деня, когато според индуските астролози слънцето навлиза в тропика на Козирог. Цялото семейство наблюдава напрегнато как ще възври гърнето, защото от това зависи каква ще бъде следващата година. Ако възври бързо, годината ще е богата, а точно обратното ще се случи, ако възври бавно. Част от сварения ориз се предлага на статуята на Ганеша66, а после всички хапват от останалия. В някои части на Северна Индия празникът на новата реколта е известен като наван, т.е. „новото зърно“. Когато посевите узреят, стопанинът се справя с предзнаменованията, отива на полето, изскубва шест класа ечемик от пролетните посеви и един просо от есенните, донася ги в къщи, запича ги леко и ги смесва с нерафинирана захар, масло и извара. Част от сместа хвърля в огъня в чест на боговете на селото и в памет на покойните прадеди, а останалата изяжда със семейството си.
66
Един от популярните богове в индуизма, син на Шива. Изобразяван като човек с глава на слон. — Бел. пр.