Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Да, но вие не ми казахте кое е третото!
Стрейндж не отговори. Той се обърна и замърмори нещо под носа си.
Въпреки ужаса си Дролайт изпитваше силно желание да хване магьосника и да го разтърси. И вероятно щеше да го направи, ако очакваше това да даде резултат. По лицето му потекоха сълзи на самосъжаление. Сега Стрейндж щеше да го убие за неизпълнение на третата задача и Дролайт нямаше да има вина за това.
— Леукрокута — внезапно заговори Стрейндж, — донеси ми вода!
Дролайт се огледа. Насред площада имаше кладенец. Той отиде там и видя отвратителна желязна чаша, закачена за камъните с дълга ръждясала верига. Отмести капака на кладенеца, изтегли кофа вода и потопи в нея чашата. Беше му неприятно дори да я докосва. Странно как след всичко, което му се бе случило през деня, тази желязна чаша беше най-отвратителното му преживяване. През целия си живот той се бе обграждал с красиви неща, а сега всичко, което го заобикаляше, беше отвратително. По вина на магьосника. Как го мразеше!
— Сър? Господарю магьосник! — извика Дролайт. — Ще трябва да дойдете тук, за да пиете — той му показа желязната верига.
Стрейндж се приближи, но не пое предложената му чаша. Вместо това извади от джоба си малко шишенце и го подаде на Дролайт.
— Капни шест капки във водата — каза магьосникът.
Дролайт издърпа запушалката. Ръката му трепереше толкова силно, че той се боеше да не разлее цялото съдържание на шишенцето на земята. Стрейндж като че ли не забеляза. Дролайт капна няколко капки във водата.
Стрейндж пое чашата и изпи водата. Чашата падна от ръката му. Дролайт почувства — макар че не можеше да обясни как, — че Стрейндж се променя. Черният силует на фона на звездното небе се прегърби и главата му клюмна. Дролайт се запита дали магьосникът не е пиян. Но как човек може да се напие от няколко капки? Освен това нямаше миризма на силен алкохол: магьосникът миришеше като човек, който не се е къпал или не е прал дрехите си от седмици, но имаше и друга миризма, каквато само допреди минута не се усещаше — миризма на старост и на петдесет котки.
Дролайт изпита нещо странно. Беше го изпитвал и преди, когато се случваше да стане свидетел на магия. Навсякъде край него като че ли се отваряха невидими врати, започваха да духат ветрове от далечни места и да донасят ухания на гори, блата и влажни поля. В главата му се заредиха картини. Къщите наоколо вече не бяха пусти. Той виждаше вътре в тях, сякаш някой беше премахнал стените. Във всяка тъмна стая имаше… не точно човек, а Същество, древен дух. В една имаше Огън, в друга — Камък, в трета — Дъжд, в четвърта — Ято птици, в пета — Хълм, в шеста — Дребно създание с мрачни и огнени мисли, и така нататък, и така нататък.
— Кои са те? — прошепна Дролайт смаян. Той почувства как всички косми на главата му се изправят като наелектризирани. После го завладя ново, различно усещане — усещане, близко до падане, макар че той продължаваше да стои на краката си. Сякаш съзнанието му падаше надолу.
Стори му се, че стои на склона на английски хълм. Валеше дъжд: капките се носеха във въздуха като сиви призраци. Дъждът валеше върху него и той самият изтъня като дъжд. Дъждът отми мисли, отми спомени, всичко хубаво и лошо. Той вече не знаеше името си. Всичко беше отмито като кал от камък. Дъждът го изпълни със свои мисли и спомени. Сребристи ивици вода покриваха хълма като сложно изплетена дантела, като вени върху ръка. Той забрави кой е, кой е бил — стана човек, превърнат в ивици вода. Потече в земята заедно с дъжда.
Стори му се, че лежи под земята, под Англия. Минаваха дълги векове, през него се процеждаха дъжд и студ, в него се разместваха камъни. В Тишината и Мрака той стана обширен. Стана земята, стана Англия. Една звезда погледна към него и го заговори. Един камък му зададе въпрос и той му отвърна на неговия език. Една река се сгуши до него, хълмове напъпиха под пръстите му. Той отвори уста и издиша пролет…
Стори му се, че е заключен в храсталак в тъмна гора през зимата. Дърветата се извисяваха до безкрайност — тъмни стълбове, разделени от тънки бели снопове зимна светлина. Той погледна надолу. Млади клонки пронизваха цялото му тяло, израстваха през тялото му, през стъпалата и дланите му. Клепачите му вече не се затваряха, защото през тях бяха прораснапи клони. През ушите му излизаха и влизаха насекоми, паяци свиваха гнезда и плетяха паяжини в устата му. Той осъзна, че се е сраснал с гората преди много години. Познаваше гората и гората го познаваше. Вече не можеше да се каже кое е гора и кое — човек.
Всичко беше тихо. Валеше сняг. Той закрещя…