Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Изведнъж фигурата се завъртя.

Дролайт нададе ужасен вопъл.

Тишина. После:

— Познавам те! — прошепна Стрейндж.

Дролайт направи опит да се засмее. Винаги използваше смеха като средство, с което да предразположи жертвите си. Смехът действа успокояващо, нали? Всички сме приятели? Но от устата му излезе само странен скърцащ звук.

Стрейндж стана и пристъпи към Дролайт. Дролайт отстъпи назад. На звездната светлина той виждаше магьосника по-ясно. Започваше да разпознава чертите на някогашния Стрейндж. Краката му бяха боси. Сюртукът и ризата му бяха разкопчани и ясно личеше, че от няколко дни не се е бръснал.

— Познавам те — прошепна отново Стрейндж — Ти си… Ти си… — той размаха ръце във въздуха, сякаш чертаеше магически символи. — Ти си Леукрокута!

— Леу… — опита се да повтори Дролайт.

— Ти си Вълкът на вечерта! Ходиш на лов за хора! Баща ти е хиена, а майка ти — лъвица! Имаш тяло на лъв, ходиш на две копита като сатана. Не можеш да гледаш назад. Имаш един дълъг зъб и нямаш венци, но можеш да приемаш човешки облик и да примамваш хората с човешки глас!

— Не, не! — примоли му се Дролайт. Искаше да каже нещо повече, да обясни, че не притежава никакви такива неща, че Стрейндж греши, но устата му беше твърде пресъхнала и скована от страх, за да може да образува думи.

— И сега — спокойно продължи Стрейндж — аз ще възвърна истинския ти облик! — той вдигна ръце и изкрещя: — Абракадабра!

Дролайт падна на земята и закрещя, а Стрейндж избухна в такъв смях — неестествен, безумен смях, — че започна да се превива и да подскача по паважа на площада.

Постепенно страхът на единия и веселието на другия утихнаха. Дролайт осъзна, че не се е превърнал в страшно чудовище, а Стрейндж стана спокоен, почти строг.

— Леукрокута — прошепна той, — стани.

Все още разтреперан, Дролайт се изправи на крака.

— Леукрокута, защо си дошъл? Не, почакай! Знам защо — Стрейндж щракна с пръсти. — Аз те доведох тук. Кажи ми, Леукрокута, защо разпитваш за мен? Кога изобщо съм правил нещо тайно? Защо просто не дойде да ме попиташ? Щях да ти кажа всичко!

— Те ме накараха! Ласелс и Норел. Ласелс плати дълговете ми и аз излязох от „Кингс Бенч“163. Винаги съм бил твой п-приятел.

— Дролайт леко се запъна; дори луд човек трудно би повярвал на това.

Стрейндж вдигна глава — вероятно за да изгледа презрително Дролайт, но в тъмнината изражението му не се виждаше.

— Бях луд, Леукрокута! — изсъска магьосникът. — Казаха ли ти това? Е, вярно е. Бях луд и отново ще бъда. Но откакто ти дойде в града, аз се въздържам от… Въздържам се от някои заклинания, за да може когато те срещна, да бъда с ума си. С предишния си ум. За да мога да те позная и да си спомня какво съм искал да ти кажа. В тъмнината научих много неща, Леукрокута, и едно от тях е следното: не мога да го направя сам. Доведох те тук, за да ми помогнеш.