Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Франк постоя още малко, колкото да сподели някои наблюдения относно морала и характера на Дролайт, като го нарече лъжлив коварен мошеник, долно куче, подъл страхлив мерзавец, змия и свиня. Тези забележки със сигурност облекчиха Франк, но не стигнаха до Дролайт, който по същото време беше под водата и нямаше как да ги чуе.

Водата го блъсна като юмрук, ожули цялото му тяло и му изкара въздуха. Той пропадна в мътните дълбини. Не можеше да плува и беше сигурен, че ще се удави. Но само след секунди го подхвана силно течение и го понесе със страшна бързина. По някаква причудлива случайност движението на водата току го подхвърляше към повърхността и той успяваше да си поеме дъх. Безпомощен да се спаси, той пребиваваше в състояние на неописуем ужас. По едно време забързаната вода го подхвърли нависоко и той успя да зърне пристан, окъпан в слънчева светлина (не можа да разпознае мястото); видя как бялата разпенена вода се удря в камъните и облива хора и къщи, видя уплашените лица на хората. Разбра, че водата не го е завлякла в морето, както си мислеше, но дори тогава не му хрумна, че течението е някак противоестествено. Случваше се да го повлече в определена посока, друг път просто го въртеше и подмяташе и той беше сигурен, че краят му е дошъл. После изведнъж водата сякаш се отегчи да го подхвърля, движението внезапно секна и той се намери проснат на някакво каменно стълбище. Почти не усещаше студения въздух и полъха от каменните сгради.

Той задиша учестено, като поемаше въздух на големи разтърсващи глътки, и точно когато му стана по-леко да диша, избълва големи количества студена солена вода. После дълго време лежа неподвижно със затворени очи, тъй както мъж лежи на гърдите на любимата си. Не мислеше за абсолютно нищо. Ако му бяха останали някакви желания, те просто бяха застинали безжизнено в душата му. Много по-късно той осъзна първо, че камъните вероятно са мръсни, и, второ, че трепери от студ. Забеляза, че е невероятно тихо и никой не му се притича на помощ. Той седна и отвори очи.

Наоколо цареше мрак. В тунел ли се намираше? В изба? Под земята? Всяка от тези възможности му се виждаше еднакво зловеща, защото той нямаше и най-малка представа как се е озовал тук и как би могъл да се измъкне. Но после усети леден полъх на бузата си, вдигна очи нагоре и видя белите зимни звезди. Нощ!

— Не, не, не! — изкрещя той с молба и се сви разтреперан на каменния пристан.

Сградите тънеха в мрак и пълна тишина. Единственото живо и светло нещо бяха звездите. Съзвездията му заприличаха на гигантски искрящи букви — букви от незнайна писменост. Дролайт беше убеден, че магьосникът е подредил звездите в букви и ги е използвал, за да напише заклинание срещу него. Накъдето и да погледнеше, той виждаше черна нощ, звезди и тишина. В нито една от къщите нямаше светлинка и ако това, което му бяха казали, бе вярно, в нито една от къщите нямаше хора. С изключение на магьосника.

С голямо нежелание той стана и се огледа. Наблизо имаше малък мост. В другия край на моста започваше уличка, която се губеше между високите стени на тъмните къщи. Можеше да тръгне натам или по-добре по павираната улица покрай канала. Тя изглеждаше като заскрежена на светлината от звездите и имаше особено призрачен вид. Той избра малката уличка и тъмнината.