Чеда на Магията

Майкъл се бе унесъл от свирепия вятър, пеещ между скалите, но се сепна усещайки някой да го докосва по рамото.

— Аз… — започна, чувствайки се виновен, че е заспал на пост, но ездачката го прекъсна:

— Върви да си легнеш, че много ти се спи.

Майкъл кимна благодарно и скоро се хвърли на импровизираната постеля до стъкмения малък огън и заспа като камък въпреки неудобната твърда повърхност. Брат му Джеси така и не бе събуден от Далвон, който пое и неговия пост и така и двамата братя бяха отпочинали на сутринта, макар да чувстваха, че планинският студ окончателно се е нанесъл в костите им.

Точно този ден се появиха виденията, които поразиха първо Майкъл. Халюцинацията приличаше на дребно джудже, увито в кожух, което се бе запътило към ръба на дълбока пропаст и нехаеше за злата съдба, която го грозеше. То се обърна към зяпналия го рус младеж. Лицето му бе сбръчкано и очите му сълзяха.

— Ела с мен — каза то и вдигна ръка в знак на покана.

Момчето инстинктивно направи крачка към него, но здравата ръка на Раджак го разтърси и извади от унеса.

— Не гледай! — каза той. — Леден дух!

И наистина след миг джуджето вече го нямаше. По тесните пътеки често виждаха странници — хора, гноми, дори един минотавър, които мамеха пътниците я към някоя пропаст, я към дълбока пещера без изход или изворче, покрито с тънък лед.

— Покварата на барона — процеди през зъби архимагът Далвон.

Джеси, който можеше да пропъди лесно духовете с магия, се чувстваше вледенен от призраците и понякога му идеше да се разкрещи. Тиара, която иначе имаше непоклатимо присъствие на духа, сега бе изнервена и раздразнена и подскачаше при всяко шумолене. Майкъл веднъж се опита да я успокои, докосвайки я по рамото, ала за благодарност бе изритан в гърдите.