Чеда на Магията

17.

След като Майкъл се бе възстановил, петимата най-после тръгнаха на път, отдалечавайки се от зловещия проход, където младежът едва не бе намерил смъртта си. През следващите няколко дни пътя им мина към така наречените Алени Възвишения, през които планината бавно се сменяше с хълмиста неравна местност. Снегът изчезна и времето започна да се променя — макар нощите да бяха все така студени, дните станаха по-топли, с неприятна, някак мазна горещина, която изцеждаше силите им.

Възвишенията бяха ненаселени и пусти, макар понякога да се виждаха следи от минали тълпи — изсечени дървета, стъпкана трева.

— Армиите на барона — уточни мрачно Далвон.

По време на дългия преход Майкъл като че ли най-вече се успокои. Това не беше толкова колкото заради разкритието за неговото кралско минало — минало, което само го объркваше, тъй като споменът за усмихнатите му майка и баща никак не се връзваше с представата за благородници. Това, което бе важно за Майкъл обаче бе подкрепата която бе получил от другарите си. Досега винаги той бе онзи, давал помощ и в Ралмия се бе притеснил, че сте остане ненужен и безполезен, ала все пак не стана точно така. Джеси го обичаше както винаги, дори се бяха сближили отново, след като в родния им свят последните години бяха видели как полека се отклоняват по различни пътища, Майкъл — отличника, Джеси — неудачника. Сега брат му най-накрая бе открил истинското си предназначение: велик вълшебник, предречен да се изправи срещу барон Саркорос. По някакъв странен начин Майкъл чувстваше, че и той си е намерил мястото. Да, в Англия бе пръв във всичко, но това всичко изглеждаше маловажно и незначително. Отличните оценки бяха предизвикателство, което той издържаше, но без да чувства състезанието като важно, същото важеше и за спортните му и социални успехи. Момичетата го харесваха, но той самият не се влюбваше, а тук… Тиара му бе харесала от самото начало, но след бруталното й обучение в бойните умения я бе намразил, ала сега… бяха неразделни. Драконовата ездачка бе трогната от това, че той се бе жертвал, изправяйки се срещу дракон, за да я спаси. Тя нямаше нищо общо със суровия майстор на меча, който го бе оставял да лежи стенещ и пребит. Дори стоеше край него като орлица, постоянно грижейки се да му е добре. В погледа й блясваше тревога при всяко неразположение, което имаше и Майкъл дори реши, че тя прекалява в обичта си.