Червената лястовица [bg]

Срещаха се веднъж седмично, после два пъти, после започнаха да се виждат през уикендите за разходки из града, за посещения на музеи. По взаимно негласно съгласие се държаха дискретно. В крайна сметка и двамата бяха семейни. Говореха за неговото семейство, за безгрижното му детство в Бретан, за родителите му. Доминика трябваше да бъде деликатна. Делон беше костенурка, която веднага щеше да си прибере главата под черупката, ако се стреснеше.

С времето той заговори колебливо за лишения си от любов брак. Съпругата му беше няколко години по-възрастна от него и те се бяха оженили след кратко ухажване. Делон каза на Доминика, че жена му била твърдо решена да направи нещо от него, имала грандомански идеи за постове и титли, насърчена от влиянието на своето собствено семейство. Когато открила колко е плах, затворен и мек, тя бе обърнала гръб на брака им. Поддържала приличие, разбира се, но нямала нищо против раздялата, налагаща се заради дипломатическото му назначение. Неговото положение във външно министерство зависело от нея.

Делон обожаваше Сесил, единствената им дъщеря. На една нейна снимка се виждаше слаба, тъмнокоса млада жена с деликатна усмивка. Много приличаше на Делон, срамежлива, неуверена и резервирана. С нарастващата фамилиарност и доверие той най-накрая разкри пред Доминика, че дъщеря му работи в министерството на отбраната. Разбира се, беше безкрайно горд с ранната ѝ кариера, която бе уредена от съпругата му и влиятелния му тъст. Делон говореше с топло чувство за надеждите, които хранеше за дъщеря си. Добър брак, голяма кариера, удобен живот. Това, че той искаше да говори за Сесил, беше повратен момент в разработката.

Един следобед, над ръба на малката си чашка черно кафе в кафенето, Доминика попита Делон дали се тревожи за бъдещето, дали не се притеснява, че съпругата му може да го изостави, че дъщеря му би могла да срещне погрешния мъж и да попадне в капана на меланхоличен живот като неговия собствен. Делон я погледна — обекта на нарастващата му любов — и за първи път може би усети лекото копринено докосване на ръкавицата на СВР по бузата си. Сигнал за опасност. Но той игнорира тръпката, объркан от сините ѝ очи, бухналата ѝ коса и бе скандализиран да признае сам на себе си — от хоризонталните райета на жарсената блуза, която очертаваше извивката на гърдите ѝ. Но те все още продължаваха непорочното си приятелство. Екскурзиите завършваха с неловко довиждане, поруменели ръкостискания със зачервени лица и веднъж, бързешком — с ароматна целувка по бузата, от която главата му се замая.

— Какво чакаш? — беснееше Семьонов. — Ние сме тук, за да хванем този робкий француз, това бъзливо франсе, а не да му пишем автобиографията.

— Не е моментът да проявяваме глупост — каза му Доминика, разбирайки, че извършва ужасно нарушение на дисциплината. — Оставете ме аз да се оправям с това и ще вербуваме не само французина, но и дъщеря му — помоли тя.

Семьонов кипеше, пулсиращата жълта мъгла около него ту избледняваше, ту се усилваше. Тя беше сигурна, че той лицемереше, планираше някаква коварна подлост, но продължаваше да го тормози както със споровете си, така и физически, когато заставаше плътно до него. Делон вече почти бе влязъл в капана. Той беше готов да захапе кукичката, сигурна беше в това. Искаше да започне да шпионира за нея, но просто още не го знаеше. Тя си спомни една фраза от своите стари инструктори пенсионери от оперативния курс.

— Не се тревожете, другарю — каза Доминика. — Тази свёкла, това цвекло, е почти сварено. — Тя се почувства като ветеран, като повтори тази фраза.

— Виж — каза Семьонов, насочвайки пръст към нея, — забрави тези тъпи стари шегички и приключи успешно с мишената. Престани да ни пилееш времето. — Но дори когато се караше, той усещаше нюансите, които Доминика вгражда в тази операция, тънките неща, които той знаеше, че са му неподвластни, и именно поради това изобщо не му допадаха.