Червената лястовица [bg]

На „Арбат“, на булевард „Никитский“ № 12, имаше малък ресторант, който се казваше „Жан Жак“. Беше нещо като френска бирария, шумен, задимен, изпълнен с винен аромат на cassoulets[31], яхния и задушено. Масите с бели покривки бяха наредени гъсто от край до край върху черно-белия теракотен под, а виенските столове бяха натъпкани почти един в друг. Стените бяха покрити с бутилки вино в рафтове, стигащи до тавана, а извитият бар бе заобиколен с високи столове. „Жан Жак“ винаги беше пълен с московчани. По обед, ако някой беше сам, трябваше да споделя масата си с непознат.

В един дъждовен вторник по пладне „Жан Жак“ беше още по-пълен от обикновено. Клиентите стояха вътре до предната врата или дори под брезентовия навес отвън, чакащи да се освободи някое място. Глъчката беше оглушителна, цигареният дим висеше на тежки облаци. Сервитьорите сновяха между масите, отваряйки бутилки, носейки подноси. След петнадесет минути чакане показаха на Симон Делон от френското посолство в Москва една двойна маса в ъгъла на помещението. На другото място седеше млад мъж, довършващ дълбока купа дижонска яхния със зеленчуци и месо. Той топеше черен хляб в соса. Когато Делон седна, младият мъж едва го погледна.

Делон харесваше този ресторант въпреки тълпата и шума, защото му напомняше за Париж. Дори беше още по-хубаво, руската практика да се настаняват заедно непознати обикновено създаваше възможност да седне до страхотна студентка или до атрактивна продавачка. Понякога те дори му се усмихваха, сякаш бяха заедно. Най-малкото поне така изглеждаше от разстояние.

Делон си поръча чаша бяло вино и започна да разглежда менюто. Младият мъж, седящ срещу него, плати сметката си, избърса устата си и взе якето си от облегалката на стола. Делон вдигна поглед и видя, че към масата му върви зашеметяваща тъмнокоса жена с леденосини очи. Той затаи дъх. Жената наистина седна на току-що освободеното от младия мъж място! Косата ѝ беше вдигната нагоре, а под яката ѝ имаше един-единствен наниз перли. Под лекия дъждобран носеше бежова сатенена риза над тъмношоколадова пола, с кафяв колан от крокодилска кожа. Делон отпи яка глътка от виното си, докато зяпаше как ризата се движи по тялото на жената. Тя извади малки правоъгълни очила за четене от чантичката си, също от крокодилска кожа. Сложи ги на върха на носа и зачете менюто. Усети, че я гледа, и вдигна очи. Той се скри в паника зад менюто си. Още един поглед и видя елегантните пръсти, хванали папката, извивката на шията, миглите над тези страхотни рентгенови очи. Тя отново го погледна.

— Извините, извинявайте, нещо не е наред ли? — попита Доминика на руски. Делон се отърси и преглътна смутено.

Той изглеждаше на около петдесет, с кафява коса като слама, сресана настрани върху голямата му глава, балансираща върху тънък врат, стърчащ от тесни смъкнати рамене. Малки черни очи, остър нос и издута уста, над която имаше тънки мустаци, довършващи мишия ефект. Единият връх на яката му леко стърчеше от синьо-черния костюм, а възелът на вратовръзката му беше малък и неравен. Доминика устоя на импулса да подпъхне яката и да оправи вратовръзката му. Знаеше рождената му дата, какъв аспирин държи в шкафчето над мивката в банята си, цвета на чаршафите на самотното му легло. Е, помисли си тя, той определено изглежда като търговско аташе.

Делон почти не я поглеждаше в очите. Доминика почувства усилието, което прави, за да ѝ отговори. Когато накрая го направи, думите му бяха в най-бледото синьо, не по-различно от онзи цвят на метличина, който бе характеризирал Аня в Школата за лястовички. Той си пое дъх и Доминика зачака. Тя вече знаеше, че подходът ѝ към него е бил правилен, плановете ѝ се осъществяваха.