Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
Стоях, загледана в морето дълго време, напълно погълната от мисли и тревоги. Когато се обърнах и тръгнах обратно, шокирана открих детектив Роше, който стоеше толкова близо до мен, че можеше да ме сграбчи.
— Мили Боже — възкликнах. — Никога не се промъквайте така зад мен.
— Минах по следите ви. Затова не ме чухте.
Той дъвчеше дъвка и бе пъхнал ръце в джобовете на коженото си палто.
— Когато реша да се промъкна тихо, го правя много добре.
Вторачих се в него и осъзнах, че изпитвам все по-силна неприязън. Детективът носеше тъмен панталон и ботуши, а тъмните авиаторски очила ми пречеха да видя очите му. Но това беше без значение. Познавах добре този тип хора.
— Чух за вандалщината и реших да видя дали не мога да ви помогна по някакъв начин — съобщи той.
— Не знаех, че сме повикали полицията на Чесапийк — отвърнах.
— Вирджиния Бийч и Чесапийк имат обща радиочестота, затова бързо научих за проблема ви — каза той. — Трябва да ви призная, че първото, което ми мина през ума, е, че вероятно има връзка.
— Връзка с какво?
— С нашия случай — отговори детективът и пристъпи по-близо. — Изглежда, някой добре се е погрижил за колите ви. Прилича ми на предупреждение. Нали разбирате, вероятно сте си пъхали носа там, където не трябва.
Погледът ми се спря върху краката му, обути във високи ботуши от червеникава кожа. Огледах отпечатъците, които бе оставил по снега. Роше имаше големи крака и ръце и подметките му бяха «Вайбръм». Погледнах отново към лицето му, което щеше да е хубаво, ако душата зад него не беше толкова дребнава и проклета. Не казах нито дума за известно време, но когато проговорих, бях изключително пряма.
— Звучите ми като капитан Грийн. Така че, кажете ми, вие също ли ме заплашвате?
— Просто споделям наблюденията си.
Той пристъпи още по-близо и аз се оказах притисната до оградата. Топящият се сняг капеше в яката на палтото ми и кръвта ми закипя.
— Между другото — продължи Роше, като се доближи плътно до мен — има ли нещо ново в нашия случай?
— Моля ви, отдръпнете се — казах.
— Просто не съм сигурен, че ми казвате всичко. Мисля, че имате представа какво се е случило с Тед Едингс, но задържате информацията.
— В момента няма да обсъждаме този случай, нито който и да било друг.
— Виждате ли? Това ме поставя в много неизгодно положение, защото има хора, на чиито въпроси трябва да отговоря.
Не можах да повярвам на очите си, когато той постави ръка на рамото ми и добави:
— Знам, че не искате да ми създадете неприятности.
— Не ме докосвайте — предупредих го. — Прекалявате с наглостта си.
— Смятам, че ние с вас трябва да поработим върху проблема с общуването ни — каза той, без да отмести ръката си. — Може да вечеряме в някое тихо и спокойно местенце. Обичате ли морски деликатеси? Знам едно уединено място в Саунд.
Мълчах и се чудех дали да го фрасна по адамовата ябълка.
— Не се срамувайте. Доверете ми се. Всичко е наред. Това не е столицата на Конфедерацията с всички онези дърти снобари, които ви заобикалят в Ричмънд. Ние тук вярваме, че трябва да живеем и да оставим и другите да живеят. Нали разбирате какво имам предвид?
Опитах се да го заобиколя, а той ме сграбчи за ръката.
— На вас говоря — ядосано каза той. — Не можете да си тръгвате, докато ви говоря.
— Пуснете ме — наредих сериозно.
Опитах се да издърпам ръката си, но Роше беше изненадващо силен.
— Независимо колко научни степени имате, не можете да се борите с мен — ухили се детективът.
Дъхът му миришеше на мента. Вторачих се в тъмните му очила.
— Свалете ръцете си от мен веднага — заповядах решително. — Веднага! — изкрещях, като че ли всеки момент щях да го убия.
Роше внезапно ме пусна. Тръгнах обратно към къщата с разтуптяно сърце. Когато стигнах до предната й част, спрях, задъхана и замаяна.
— В задния двор има отпечатъци от обувки, които трябва да бъдат снимани — казах. — Оставени са от детектив Роше. Той тъкмо си тръгна оттам. Искам и да прибера всичките си вещи от къщата.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че тъкмо си е тръгнал? — запита Марино.
— Поговорихме си.
— Как, мамка му, е отишъл отзад, без да го видим?