Проклетата кауза

Марино ни взе точно навреме. Беше намерил някъде отворена автомивка, а и бе напълнил резервоара. Потеглихме на изток по авеню «Монюмънт» в квартал «Фан», където луксозни къщи украсяваха улиците, а старите къщи бяха пълни със студенти. При статуята на Робърт Е. Лий Марино зави към улица «Грейс», където Тед Едингс бе живял в бяла къща в испански стил, над чиято дървена порта се вееше коледно знаме. Яркожълти полицейски ленти се простираха от единия до другия край в зловеща пародия на коледна украса, а черните им букви предупреждаваха любопитните, че нямат право да влизат.

— При тези обстоятелства, не исках никой да влиза, а не знам кой още има ключ от къщата му — обясни Марино, докато отключваше предната врата. — Нямаме никаква нужда от някой любопитен хазаин, решил да провери шибания си имот.

Не видях и следа от Уесли и реших, че той няма да се появи, но в същия момент чух гърленото ръмжене на сивото му БМВ. Той паркира на улицата и загаси двигателя.

— Док, аз ще го изчакам, а ти, ако искаш, влизай — предложи Марино.

— Трябва да поговоря с него — каза Луси и тръгна надолу по стълбите, докато аз слагах памучни ръкавици.

— Ще бъда вътре — казах, като че ли Уесли бе абсолютно непознат за мен човек.

Влязох в антрето на Едингс и се огледах. Присъствието му се долавяше във всичко наоколо. Усетих педантичността му в семплата мебелировка, индианските килими и излъсканите подове и топлината му в слънчевите жълти стени, по които висяха ярки картини. Тънък слой прах покриваше мебелите с изключение на местата, където полицаите бяха отваряли чекмеджета или шкафове. Бегониите, фикусът, пълзящите смокини и циклами като че ли тъгуваха за смъртта на господаря си, и аз се огледах, търсейки нещо за поливане. Намерих лейка в помещението за пране, напълних я с вода и започнах да поливам растенията, защото не виждах смисъл да ги оставя да умрат. Не чух влизането на Бентън Уесли.

— Кей — произнесе той тихо зад гърба ми. Обърнах се и той забеляза тъгата ми, която не беше предназначена за него.

— Какво правиш? — учудено запита той.

— Точно това, което виждаш.

Уесли замълча и прикова очи в мен.

— Познавах го, познавах Тед — казах. — Не много добре. Но всички от персонала ми го харесваха. Интервюира ме няколко пъти и уважавах… ами… — прекъснах, забравила мисълта си.

Бентън беше доста слаб, което правеше чертите му да изглеждат още по-остри, а косата му напълно бе побеляла, макар да не беше много по-възрастен от мен. Изглеждаше уморен, но всички, които познавах, изглеждаха уморени. Нямаше обаче нещастен вид. Не изглеждаше тъжен от мисълта, че е разделен от жена си или от мен.