Проклетата кауза

Глава шеста

Пристигнахме в Ричмънд в два и половина. Пазачът отвори портата и ни пусна в изолирания квартал, където наскоро се бях преместила. Типично за тази част на Вирджиния, тук не бе валял сняг, а от дърветата буйно капеше вода, тъй като дъждът се бе превърнал на лед през нощта, а после температурата се бе покачила.

Каменната ми къща бе отдалечена от улицата, построена върху малко хълмче, което гледаше към скалистия бряг на река Джеймс, а гористият двор бе заобиколен от ограда от ковано желязо, през която съседските хлапета не можеха да се промъкнат. Не познавах никой от съседите си и не възнамерявах да променя това.

Когато за първи път в живота си реших да строя, не очаквах никакви проблеми, но независимо дали ставаше дума за покрития с плочи покрив, тухлените пътеки или цвета на предната ми врата, всички имаха по някоя критична забележка. Стигна се дотам, че разгневеният предприемач започна да ме търси дори в моргата. Тогава заплаших организацията на съседите, че ще ги съдя. Не е нужно да казвам, че поканите за гости в квартала бяха твърде малко.

— Сигурно съседите ти искрено ще се зарадват, когато видят, че си се прибрала — отбеляза сухо племенницата ми, докато излизахме от колата.

— Мисля, че вече не ми обръщат особено внимание — отговорих и затърсих ключовете си.

— Глупости — намеси се Марино. — Ти си единствената сред тях, която прекарва дните си на местопрестъпления и реже мъртъвци. Съседите ти вероятно гледат през прозорците си през цялото време, докато си у дома. По дяволите, сигурно пазачите звънят на всеки от тях, за да му съобщят, че си се прибрала.

— Много ви благодаря — казах и отключих предната врата. — Имах нужда от думите ви тъкмо когато вече започвах да се освобождавам от лошите си чувства към това място.

Алармата избръмча предупреждението си, че бързо трябва да натисна правилните бутони. Огледах се наоколо, както правех винаги, защото все още не бях свикнала с новия си дом. Страхувах се, че покривът ще протече, гипсът ще падне или нещо друго ще се повреди, но след като се уверявах, че всичко е наред, страхотно се радвах на постижението си. Къщата ми беше на два етажа, просторна, с много прозорци, които поемаха всеки слънчев лъч. Всекидневната имаше стъклена стена, от която се виждаха километри от река Джеймс, и надвечер можех да наблюдавам слънцето, залязващо зад дърветата по бреговете на реката.

До спалнята ми имаше кабинет, най-после достатъчно голям, за да мога спокойно да работя в него. Отидох първо там, за да проверя факса, и открих, че имам четири съобщения.

— Нещо важно? — запита Луси, която ме последва, докато Марино разтоварваше саковете и кашоните ми.

— Всички съобщения са от майка ти — отговорих и й ги подадох.

Тя се намръщи.

— Защо пък ми изпраща факсове тук?