Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Навремето, когато започнах да се уча на бой с мечове, побеждавах учителя си. Той с проклятие хвърляше щита си и казваше:
— При първия бой ще те убият. Ти залагаш Живота си, защото знаеш, че ще те пощадя.
Всеки бой е равновесие между нападение и защита. Има поне десет способа да убиеш противника си, ако в един миг мислиш само за нападение. В този миг съдбата ти е в Божиите ръце. Ако не си достатъчно бърз, ако противникът ти е по-бърз — ще умреш. Аз залагах живота си и убивах. Но всъщност едва ли можех да постъпя другояче. В този свят на яки мъже — бикове, по-тежки от мене, по-силни от мене — аз бях леопардът, пантерата. По-бърз и по-дързък.
Скочих напред с тяло, изпънато наравно със земята, ножът — продължение на протегнатата дясна ръка, рогатината в лявата ръка. Когато острието на арабската сабя се вдигнеше, рогатината трябваше да го отклони.
Усетих, че ножът ми прониква в меко тяло, после удря в нещо твърдо като дърво. Дръжката се разтрепери в ръката ми. Острието на сабята тръгна срещу очите ми, рогатината го отклони, но в своя полет сам се натъкнах на желязото. То разряза лявото ми бедро нагоре от коляното, но отскочи, недокоснало кост.
Баронът се срина назад по гръб, дръжката на ножа стърчеше от корема му. Изправих се, топла течност мок-реше лявия ми крак, сякаш се бях изпуснал.
Чак сега погледнах към тримата богомили. Те стояха изправени, бледите им лица светеха в мрака. Седнах и оголих бедрото си. Раната бе дълга и дълбока, от нея бликаше кръв. Разкъсах ризата си и стегнах крака високо в бедрото. Кръвта почна да сълзи. Изправих се — можех да ходя.
Наведох се и смъкнах маската от лицето на барона. На оскъдната светлина на гаснещата вечер видях жестоко лице, разкривено от ярост и смъртна мъка. Гледаше ме. Млад беше. Мъжът можеше и да е барон, но не беше барон Д’Отарвил. Казах:
— Този човек не е барон Д’Отарвил. Видях барона в Йерусалим преди много години. Тогава той беше вече зрял мъж.
Тогава Влад ми каза:
— Щом този човек не е барон Д’Отарвил, той е криел лицето си от всички. Ще рече — и аз мога да стана барон Д’Отарвил.
Измъкнах с напън ножа си от корема — острието бе заседнало в гръбнака — и прерязах гърлото на барона. Още един, който се представяше за това, което не беше. Като мене. След това прекрачих до падналия Роже и с рязко движение пречупих врата му.
Отидох до вратата и погледнах през процеп между разсъхнатите дъски. Дворът утихваше, хлапак разтриваше разседлани коне, прозорците на странноприемницата светеха. До отворената порта стояха двамина мъже, без шлемове, облегнати на оседлани коне. Мнимият Д’Отарвил бе оставил стражи. Те очакваха от плевнята да излезе баронът с пленниците. Казах на Влад: — Събличай мъжа.
Ясен ме гледаше втрещен, като че ли аз бях свалил своя маска и за пръв път той виждаше истинското ми лице. Лада бе покрила очите си с длани, опряла чело на дървения стълб, върху който разбих главата на Роже.
Да, наистина се бих като Анри дьо Вентадорн и сегаповелявах като Анри, но не беше ли Боян от Земен войник като мене, може би дори рицар, и нямаше ли и той да убива заради Тайната книга?
Влад облече дрехите и бронята на барона и сложи маската му, аз се превърнах в Роже и взех неговата маска. Труповете белееха в сумрака. Скрихме ги под купища сено.
Щях да забравя — като събличах барона, от пазвата му падна втора маска — мека и гъвкава, с увиснала тъжна уста. После се изхлузи и тупна на земята кожена торбичка. Вдигнах я — тежеше, както може да тежи само злато. Богат бях, тук тежаха поне двеста, триста златици. Главата ми се замайваше, повдигаше ми се, сякаш бях изпил на гладно сърце пълна купа вино.
Тогава ръката на Ясен измъкна торбичката от шепата ми. С широк размах той метна златото навътре в плевнята. То изчезна дори без да иззвъни, глътнато от мекото сено. Ясен каза:
— Брате Бояне, всяко злато е като змийски зъби.
Бях забравил, че съм Боян от Земен. Но все едно — притъмняваше, можех да търся златото до сутринта. Дали тъмнееше само пред моите очи? Усещах, че ме носи топла река, заспивах.
Излязохме от плевнята, пресякохме двора, струваше ми се, че газя до колене в облаци. Двамата стражи стреснато се стегнаха, когато ни видяха. Нямах време да търся коня на барона. Със знак повелих на мъжете да ме последват. Спрях само след няколко крачки, когато зидът ни скри от двора на странноприемницата. Пътят бе тъмен и пуст, приспивно свиреха щурци. Вгледах се в двете свирепи и алчни лица на главорезите. Избрах кой ще говори. Убих другия само с едно забиване на ножа.
Човекът говореше, като ми губеше времето с молби за пощада.
Никой не беше виждал откритото лице на барон Д’Отарвил — само Роже. Керванът с робите еретици трябваше да стигне в залив недалеч от Солун в деня на лятното слънцестоене — горе-долу след два месеца. Баронът видял Лада в пещерата и оставил стражи по пътищата. Познали ни, проследили ни.