Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Влад бе последният човек, който бих си представил, че може да е Сатаната. От него лъхаше смирение като от плахо дете. В него нямаше капчица гордост. Той никога не би престъпил Божия повеля, никога не би чул гласа на изкушението. Винаги съм мислил, че Сатаната е роб на седемте смъртни гряха, а първият грях е гордостта.
Аз вървях след тях — бях ангелът, който ги прогонваше от рая без да са съгрешили. Не носех огнен меч, само желязна рогатина. Рано или късно те щяха да вкусят отгорчивия плод на познанието, че без да искат, са помогнали за гибелта на Свещената книга, че са били измамени и ограбени.
Чух, че в двора влизат конници, чух и гласове, които викаха на френски. Усетих болка в сърцето. Извадих дългия нож, който носех в пазвата си, провесен на ремък и придърпах рогатината по-близо до левия крак. Влад усети тревогата ми и понечи да отвори уста, но го спрях с вдигната ръка.
Дървената врата се отвори и в рамката й застанаха двама души. И двамата носеха маски. Върху металната броня на единия мъж — само пред гърдите — бе изписан гербът му, глава на глиган с бивни, дълги като рога. Мъжът носеше арабски шлем с вдигнато забрало, вратът и ръцете му бяха защитени от плетена ризница. Ботушите за езда стигаха до средата на бедрата. Коремът му се издуваше под кожените гащи — уязвима човешка плът. Носеше на раменете си изцапан светъл плащ с кръст върху лявото рамо. Пак над лявото рамо светеше дръжката на меч, закрепен на гърба.
Най-напред мъжът застана на прага — едър и широкоплещест, черен на ябълковозеленото предвечерно небе. После затвори дъсчената врата зад себе си и в плевнята притъмня. Но полегатите слънчеви лъчи все така разрязваха полумрака и светеха върху бронята. Беше мъжът от пещерата, застанал до Доминиканеца.
Той каза:
— Аз съм барон Д’Отарвил.
Каза го на завален български.
Още преди да чуя името, разбрах кой е. Спомних си герба от Палестина. Мернах барона в Търнов край стадото на робите-еретици, гербът му смътно ми напомняше за някого, когото съм срещал. В пещерата видях само маската му, беше тъмно. Може би щях да си спомня и лицето му — ако можех да го видя.
Барон Д’Отарвил имаше две маски — едната маска се смееше, другата плачеше. Не разбрах защо ги е сменял. Но и двете бяха по-страшни от дяволската маска, която Влад носеше, защото поразително напомняха човешко лице. Направени бяха от бледа кожа — Господи, дали бе възможно това да е кожата на някой клетник? — затова плашеха с приликата си с истински лица. Дори процепите за очите и устните не пречеха на тази ужасна прилика. Сега рицарят се смееше с вдигнати нагоре краища на устните.
Другият мъж също бе рицар, носеше уж страшна маска с облещени очи и зъбеста окървавена уста.
Баронът отново проговори и каза — все на български:
— Аз съм вашият господар.
Ние мълчахме. Не поглеждах към богомилите — гледах барона и спътника му. Баронът посочи Лада, сетне Ясен.
— Пещерата… Аз купих всички — братя. И вас.
И като се обърна към рицаря до себе си, каза му на френски:
— Роже, заведи тримата мъже при другите роби. Ще остана с жената.
Скочих на крака и ударих с разтворена лява длан Роже в лицето. Той стоеше пред греда, която подпираше покрива на плевнята. Тилът му издрънча върху дървото, той се свлече като куп дрипи. Отскочих назад с нож в дясната ръка и вече с рогатината в лявата.
Баронът отстъпи крачка назад и бръкна към лявото си рамо. Измъкна меч — с почуда видях арабска сабя. Мислех си, че при този ръст и тази осанка щях да имам насреща си тежък меч дори за две ръце.
Баронът сведе сабята си и опря острието в пода. Маската му се смееше. Трябваше да го пробода веднага, преди да е разбрал, че насреща си има опитен боец. Но признавам, че исках да го измъча, да усетя смъртния страх, лепкава пот да залее очите му под маската. Уверен бях, че ще го убия, както знаех, че съм Анри дьо Вентадорн. Господи, Анри ли бях?
Баронът нападна със светкавичен удар от горе на долу. Посрещнах го с кръстосани нож и рогатина — ако се беше забавил, щях да изтръгна острието от ръката му. Сабята беше лека, той знаеше, че няма никаква възможност да се опита да ме победи острие срещу острие, ръце срещу ръце, лице срещу лице.
Той отстъпи, маската се смееше. Разкрачи се по-широко — този човек бе свикнал да се бори на разлюлените и мокри дъски на корабна палуба. Притъмня, светлината угасна. Не можех да видя очите му, за да разбера кога мисли да удари. Той нападаше с удари отляво, отдясно, с мушкане, с промяна пътя на острието. Винаги срещаше рогатината.