Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Виждаха ли белите му очи? Лежах гол пред него — той знаеше всичко за мене. Напипах с ръка свитъка на Тайната книга до главата ми. Слепецът каза:
— Ела.
Обух двете парчета дърво с ремъци и тръгнах след стареца. Не отидохме далеч, той дръпна завеса и влязохме в помещение, издълбано във варовика. Старецът запали една след друга вощениците на седмосвещник и го вдигна над главата си. Пълно беше с ръкописи — наредени върху полици на стените, пръснати върху каменна маса, нахвърляни в разтворени сандъци. Попитах стареца:
— Виждаш ли?
Той ми каза:
— Зрак и сумрак, но зная какво виждаш ти.
Казах му:
— Видях в подземията на замъка Сан Анджело богомилските книги — затворени.
Той каза:
— Тези книги тук не са затворници, а пътници. Те спират, за да тръгнат нанякъде. Но по-добре да са затворници, защото все някой ден ще видят свободата, отколкото да бъдат изгорени. Видях Доминик, когото скоро ще нарекат светия, видях го да гори книги.
И аз след години го видях изписан върху зида на храм — огромен стенопис, осветен от пламъците на купища книги.
Старецът каза:
— Погледни ей там.
На стената бе облегнато късо желязно копие с острие от обсидиан — черното вулканично стъкло. Желязна пръчка разделяше острието от дръжката. Приличаше на факла с остър черен пламък, който трепкаше с отраженията на запалените свещи. Изтръпнах — отново помислих за свети Доминик.
Слепецът каза:
— Вземи рогатината.
Познавах тези копия за мечки. Острието се забива в гърдите на изправената мечка, напречното желязо не дава на копието да влезе по-дълбоко, така че мечката остава подпряна върху копието — ловецът опира другия край в земята. И докато мечката размахва лапи на педя от лицето на ловеца, оня със секира разцепва черепа й. Не съм виждал такъв лов.
Поех рогатината. Дебела беше колкото китката ми, желязото чернееше без ръждиви петна. Старецът каза:
— С тази рогатина брат арменец донесе от своите планини свитък с тяхна тайна книга. Рогатината е куха.
Успях да измъкна обсидиановото острие. Как го бяха обработвали? Навярно с пламък и ледени капки. Обсидианът е твърд, той не може да се вае като камъка. Острието бе затъкнато в дървена втулка. Измъкнах и нея. Зейна черната паст на кухата рогатина, като дупка на змия.
Старецът каза:
— Сложи вътре свитъка с Тайната книга. Сетне избери свитък като нея от ония ей там, със същите печати. Те са преписи на видението Исаево. Избери и сандъче за свитъка с видението. Ще носиш сандъчето, все едно че в него е Тайната книга.
Каза ми още:
— Някога монах пренесъл семето на копринената буба от Китай до нашите земи. Сега целият свят е оплетен в лъскавата паяжина на свилата. Ти ще пренесеш семето на Йоановото слово и то ще заплени сърцата на царства и народи с чара на нашата правда.
И докато изпълнявах това, което ме бе посъветвал — което ми бе повелил, — старецът каза:
— И да пленят сандъчето, няма да разберат, че не е писанието. И виденията, и Йоановото откровение са изписани с глаголически знаци, а тях малцина ги разчитат.
Каза още:
— Зная, че те гложде съблазънта да отвориш книгата. И да го направиш, няма да разгадаеш ни слово. Иди в Монсегюр в деня на пролетното равноденствие, когато слънцето протегне ръка през арката на Свещената зала и целуне своето изображение — Розата с шестте листа. На този велик ден се събират Съвършените от албигойските земи. Няма да изрека имена, защото братята навярно вече са мъртви. Но трябва да има живи техни следовници, ще ти прочетат книгата.
Успях без труд да провра свитъка в желязната кухина — Свещената книга имаше само десетина пергаментни листа. Затулих я с дървената втулка, но оставих настрани обсидиановото острие. Не исках духът на Доминик да върви с мене.
Казах на стареца:
— Да кажа ли на другите къде е скрита истинската книга?
Старецът каза:
— Не им казвай. Тяхното благоговение пред Светото писание може да го издаде. Нека гледат сандъчето. Сега ела да посрещнем слънцето.
И аз тръгнах след него с рогатината в ръка. Понесох я за пръв път, дълго я носех. Тежка беше и навярно за друга длан би било трудно да я обхване, но аз имах дълги пръсти.
Мислех си — всичко се нарежда прекомерно добре. Дори се плашех. Сега спокойно можех да си тръгна с Тайната книга и да оставя сандъчето на тримата богомили. Иначе — ако разберяха, че бягам като крадец, щях да се превърна в бясно куче, гонено и от папистите, и от еретиците.