Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Влад мълчеше. Пиратът усети, че нещо не е наред, и каза, като сложи дясна длан върху дръжката на меча си.
— Кръстоносецо, твоите врагове са и мои врагове.
После протегна лявата си ръка и рязко смъкна кожената маска от лицето на Влад. Пиратът познаваше истинското лице на барона. Мълчаливо дузина пирати вдигнаха лъкове със стрели, насочени към нас. Куманите на Доминиканеца стояха с отпуснати ръце, никому не се умираше.
Не се произнесе ни дума. Но човек с лицето на Влад не можеше да е барон Д’Отарвил. Доминиканеца не гледаше Влад, не гледаше пирата. Гледаше мене. Очите му най-напред се разшириха от ужасно подозрение, после се присвиха от погнуса.
Той произнесе:
— Ти… барон Анри дьо Вентадорн… и богомилите.
И ние се изправихме пред пирата сарацин, може би арабин или кой го знае какъв — но беше с чалма. Всички бяхме със завързани ръце.
Най-напред пиратът се загледа в Лада и като протегна ръка, свали шлема й. Късата й руса коса се разпиля около отслабналото й лице като слънчеви лъчи. Пиратът въздъхна. Усетих болка в сърцето и казах:
— Тази жена е моя робиня.
Пиратът дори не ме погледна, втренчил очи в Лада. Каза ми:
— Тя не е твоя робиня, защото ти самият си роб. А тя струва повече от тебе, макар да си рицар.
После стана, за да отвори устните на Влад — искаше да види зъбите му. Уплаших се, че Влад ще прегризе пръстите му. Забравил бях, че е богомил.
Дойде ред пиратът да застане пред Ясен. А оня държеше в завързаните си ръце лютнята на Пейре. Пиратът попита:
— Ти какъв си?
Неочаквано проговори Доминиканеца:
— Той е богомил.
Напразно се опитах да го излъжа с тези преобличания. Пиратът каза:
— Той е певец. Питам те — в Аллах ли вярваш или в Христа? Ако вярваш в Аллах, ела да седнеш до дясното ми коляно, ако в Христа — ръцете ти ще останат вързани.
Аз казах:
— Той вярва в Христа, но не в този бог, в който вярва монахът.
Пиратът седна и се загледа в нас, пленниците. И рече:
— Хем Христос, хем не е Христос. Главата ми се върти.
Доминиканеца каза:
— Тези хора са еретици.
Пиратът каза:
— Тогава те са бунтовници срещу Бога и трябва да се оковат, не да се вържат. Те са опасни за нас, синовете на Мохамед, колкото и за тебе, слугата на римския папа.
Изтръпнах. Неочаквано пиратът протегна ръка и докосна една от струните на лютнята в ръцете на Ясен. Лютнята тихо пропя. Пиратът рече:
— Изпей ми песен.
Припомних си оня псалм, когато завоевателите поискали от евреите край реките на Вавилон да им изпеят от своите песни. Винаги съм потрепервал от яростната омраза и проклятията в тази страшна песен: „При реките на Вавилон…“ Ясен го разбра, но не отказа, а с поглед посочи вързаните си ръце. Пиратът измъкна меча си и без да става, с върха на острието пресече въжето върху китките на момчето.
И Ясен запя. Господи, той пееше една от песните, на които го бях научил и чиито думи той не разбираше. Пееше, както някои птици умеят да повтарят думите на господарите си.
Тия думи ги бе изрекъл застаряващият Гилем XI и това дете ги повтаряше, а дори не знаеше що е грях.
Сарацинът мълчеше. Сетне каза:
— Тази песен съм я чувал в Персия, в Египет, в Испания. Аллах, това Средно море е като паница със сълзи, от която сърбаме и правоверни, и неверници. Дете, ще оставя ръцете ти свободни, да не се схващат. Всяка вечер ще ми изпяваш една песен.
После каза:
— Закълни се, че няма да бягаш.
Казах на Ясен какво иска от него пиратът. Момчето гледаше сандъчето, в което мислеше, че лежи Свещената книга. И Доминиканеца гледаше сандъчето. Аз гледах своята рогатина, просната до другите оръжия и доспехи, пленени от пиратите.
Ясен каза:
— Няма да бягам.
А с освободените си с клетва ръце той — богомилът, Който правеше път на мравките, сетне уби същия този пират. Заради книгата.
СЕДМИЯТ ДЕН
1.
Днес е денят на пролетното равноденствие, когато светлината побеждава мрака — най-големият празник на всички еретици. На днешния ден се коронясват царе и патриарси. Ако бяхме в Монсегюр, слънчевият лъч щеше да целуне шестолистната роза. Сега ще погали шепа прах.
Наоколо пеят и се вдъхновяват, и се самозабравят. По оградата се трупат и лепят кръстоносци, все едно че гледат бой с бикове.
Аз пиша.
Исках да напиша помена си ей така „Аз направих, той направи“ и „Аз казах, той каза“. Не исках да пиша за своите мисли, а за мислите на другите — все едно можех само да гадая. Мислите са като покълването на семето в тъмната земя — никой не знае, че е там, докато не види зеленото връхче над земята. Кой брои семената, които погиват и изгниват, без някой да ги види? А има и нещо друго — много пъти постъпвах така, а не иначе, без да мисля, сам не знаех защо.