Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Намерих кораб, по-право — корабче. Моряците бяха само петима, ако опреше до бой, не биха се надявали да надделеят. Водачът им — рус нормандец — прие да ни вземе на кораба.
Брегът, българският бряг, полека се отдалечаваше. Корабът, с който отплаваше Свещената книга, а с нея аз, Ясен, Влад и Лада, щеше да излезе от устието на реката и да поеме през открито море. Тримата богомили гледаха брега — те за пръв път се откъсваха от благословената земна твърд.
Аз се облягах на желязната рогатина — на копието, на тоягата — която криеше в сърцето си Свещената книга. Тримата богомили един подир друг или тримата едновременно гледаха сандъчето, в което мислеха, че лежи книгата.
Над главите ни вятърът бучеше в единственото вдигнато платно. Внезапно бученето престана. Обърнах се и видях, че трима моряци свалят платното.
Норманецът стоеше облегнат на дървената ограда на борда. Той бе захапал парче сухо месо и отрязваше от него с нож парче след парче — и всеки път все едно че режеше носа си. Тъй като устата му бе пълна, той посочи с ножа си някъде напред по реката към морето.
Срещу кораба плаваха две лодки, пълни с хора. Далече бяха, но различих расото на Доминиканеца. Казах на норманеца:
— Слушай, в едната лодка плава смъртен враг на барона. Не искам да окървавявам кораба ти. Мини край лодките.
Норманецът отрицателно поклати глава и посочи платното, после лодките. Преброи с пръст хората си — само петима души, — после преброи и нас. Посочи лодките — в тях имаше поне двайсетина въоръжени мъже. Въздъхнах. Корабът не можеше да избяга от лодките. Въоръжената схватка изглеждаше предварително изгубена. Загноилата рана щеше да се пукне може би малко рановато, опасни бяха само богомилите, които можеха да не преглътнат загубата на мнимата Свещена книга. Казах им:
— Не говорете и не правете нищо. Заклевам се, че всичко върви както трябва.
Опряхме гърбове в единствената дървена надстройка на кораба. Така хората на Доминиканеца можеха да застанат само с лице срещу нас. Казах на норманеца:
— Отпрати попа и ще ти платя тройно. Той кимна. Казах му:
— Не размахвай глава, а ми отговори човешки. Той се изплю през борда и каза:
— Дадено.
Доминиканеца се изкачи на палубата по спусната стълба. Бършеше расото си, изглежда, норманецът го бе наплюл. След него се изкачиха десетина кумани с лъкове в ръце. Доминиканеца ми каза:
— Добра среща.
Мълчах. Той добави:
— Човек не бива да бяга от сянката си. Светият отец ми повели да бъда твоя сянка.
Казах му:
— Видях прекалено много роби, готови за продан. Щеше да се намери верига и за мене. А светият отец щеше да спечели пет хиляди дуката.
Той каза:
— Грешиш. Сянката не хапе човека.
После погледна сандъчето, легнало пред краката ми. Гласът му беше нисък и прегракнал. Той говореше с подозрение и все пак със страхопочитание:
— Тя ли е?
Кимнах. Той пристъпи към мене, аз прекрачих сандъчето и застанах на пътя му. Казах му:
— Аз ще я занеса. Със своите ръце.
Той спря и обиколи с поглед тримата ми спътници. Казах му:
— Това е барон Д’Отарвил, срещал си го в Търнов. Дал е обет да мълчи, докато не освободи гроба Господен. Тия двамата са негови слуги.
Доминиканеца се обърна към норманеца. Каза му:
— Аз съм легат на великия папа Инокентий III. В това сандъче има книга, която принадлежи на Светия отец. Дай ми я.
Казах:
— Книгата не е платена.
Доминиканеца протегна към носа на норманеца някакъв пергамент. Оня чак сега извади парчето месо от устата си. Доминиканеца му каза:
— Ето тук пише.
Норманецът равнодушно оглеждаше пергамента.
— Не мога да чета. Доминиканеца му каза:
— Ще внеса кораба ти в черния списък и всяко пристанище ще те прогони. А когато умреш, няма да те погребат на светена земя и трупът ти ще се валя на бунището. Норманецът пак лапна месото и си отряза ново парче. Обърна се към мене — мой ред беше да наддавам. Казах му:
— Плащам тройно.
Доминиканеца каза:
— Мисли за проклятието и за вечната си душа.
И в същото време подлецът едва-едва открехна расото си на гърдите. На ремък висеше надута до пръсване тежка кожена торбичка. Злато.
Норманецът се обърна към мене и кимна. Помислих, че приема моята ставка. Но като вдигнах глава и погледнах нагоре — видях над главите ни, на покрива на пристройката, един брадат босоног моряк. Той плавно метна над нас голяма рибарска мрежа. След миг аз и тримата богомили безпомощно се бъхтахме в мрежата.
Доминиканеца измъкна сандъчето и коленичи пред него. Приведе глава, устните му мърдаха — молеше се. Тримата богомили замряха. Накрая монахът протегна и двете си ръце, та повдигна капака на сандъчето. Знаех какво вижда — свитък с печати. Не вярвах да разчупи печатите. Дори да го стореше, нищо нямаше да разбере от ъгловатите и сложни глаголически писмена. Щяха да открият измамата чак в Рим — а дотогава може би щях да съм стигнал преди него. Доминиканеца дълбоко въздъхна и се изправи със сандъчето в ръце. Даде знак на един от куманите да разреже мрежата. Тримата богомили се изправиха — отчаяни, съкрушени, полуживи. Аз останах седнал. Доминиканеца ми каза: