Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Застанахме на каменната площадка пред пропастта и зачакахме слънцето да изгрее. И то изгря. Да го описвам ли? Хиляди пъти съм виждал слънцето да изгрява. И все едно че е било ден първи. Слънцето огря света, прогони мрака, стопи мъглата. Освети дори дъното на пропастта. Около нас летяха и викаха птици, те първи посрещнаха светлината горе в небето и пламнаха като искри.
Искаше ми се да говоря, осъзнах, че последните години почти не бях говорил. Нямах приятели, а какво да говоря с враговете си? Превърнал се бях в мрачен мълча-ливец. Пейре ме накара да заговоря. Хубаво щеше да е и Пейре да посрещне слънцето.
Проговори старецът, и то проговори с провансалски слова. Каза ми:
— Нека да поприказваме на този сладък говор.
После добави:
— Ти виждал ли си долината на твоята река Тарн? Тя прилича на нашия Етър.
И наистина долината на Етър напомняше за Тарн. Същите полегати брегове, покрити с леска, същите зидове от скали, които овенчаваха долината.
Старецът каза:
— Когато отидохме на събора в Сан Фелис дьо Караман, след дълъг, дълъг път видях долината на река Тарн. И помислих, че се връщам у дома.
Най-напред се стреснах, знаех за еретическия събор, когато богомилският първосвещеник Никита бе дал санове на албигойските епископи. Но той ми се струваше събитие едва ли не библейско, превърнато в легенда. А то от събора бяха минали само петдесет години.
Старецът каза:
— Пет години живях в крепостта на Монсегюр и всеки Божи ден с песни посрещахме слънцето пред прозореца, отворен нарочно за светлината му. Научих твоя език. Върнах се в нашите земи и четирийсет години преминаха пред свещта — разказвах нашите книги на вашия език. Докато ослепях.
Той замълча. Като си помислих, че е сляп за утрото, с ослепителна яснота видях тържеството на светлината и усетих великото ликуване човек да е зрящ. А старецът каза:
— И почнах да говоря с птиците.
А гълъбите кацаха на раменете му, галеха с човки белите му коси, гукаха нещо в ухото му. Казах му:
— Видях в Асизи монаха Франциск да говори с птици. Антоний от Падуа говори дори с рибите. Той се усмихна и каза:
— И аз чух Франческо от Асизи (тъй каза „Франческо“, а не „Франциск“). Ти всъщност ме запита: „Що ви различава?“ Франческо мисли, че целият свят е създаден от Бога съвършен и светъл, затова моли папата да благослови вярата му. Ако беше така, кажи ми как можеше Сатаната да застане до Христос ей така, както сме застанали ние пред света, проснат в краката ни, и да каже на Спасителя: „Тиби дабо.“ Давам ти го. Дава се нещо, което е твое.
Тихо изрекох:
— Много е хубав…
Старецът широко се усмихна. Пергаментната му кожа се набръчка, изплаших се, че ще се разкъса. Той ми каза:
— Бояне, Бояне…
Изтръпнах, бях забравил за кого ме приема. И прекъснах стареца, преди отново да заговори. Запитах го:
— Ти знаеш ли кой беше Боян от Земен? Дедецът ми каза, че знае.
Старецът поклати глава в знак на отрицание.
— Покойният дедец ти е казал — душата му седи на слънцето и чака Бог да го повика, — той ти е казал, че знае как е загинал Боян от Земен. Гълъбите донесоха вестта, че нашият брат е изрекъл това име, преди да скочи в огъня. Наши братя са видели и чули. Но нито аз, нито дедецът узнахме кой е бил нашият брат.
Казах му:
— Бях там. Видях го за пръв и последен път. Той въздъхна и каза:
— Ти си видял смъртта му и си поел името му. Понякога Съвършените, като получат утешението, вземат ново име и го носят до смъртния си час. Никой не ги пита за предишното, мирското име. И аз не те питам кой си бил. Но знай — поел си тежък товар.
Да, товарът беше тежък, аз ли не знаех. Копнеех по-скоро да се махна, да препаша меча си, да стана отново Анри дьо Вентадорн. Сърцето ме заболя, не ми беше мястото тук, до този свят старец. Мамех го и не се гордеех, че го мамя.
Попитах стареца:
— Кажи ми името си, да го поменавам. Той ми каза:
— Аз съм Боян от Земен.
Зави ми се свят, стори ми се, че политвам в бездната. Що искаше да ми каже? Отворих уста, но видях лицето му и млъкнах. Той вече не беше с мене.
Старецът бавно разпери ръце и остана така — като разпънат на невидим кръст. Гълъбите закацаха по ръцете му, по косите му — много гълъби, които размахваха криле, за да се закрепят един до друг. Те като че ли искаха да го вдигнат — да полети с тях в небето.
ШЕСТИЯТ ДЕН
1.
Тъй Свещената книга пое своя дълъг път.